— Ами не бяха толкова хубави, колкото можеше да се очаква — призна накрая тя. — Но пък доста по-миризливи. И точно след като си тръгнаха, се чу едно ей такова…
— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…
Като чуха шума отвън, хората в „Кралските крака“ (съдържателят беше забелязал, че има колкото щеш ханове и кръчми наречени я „Кралската глава“, я „Кралската десница“, я „Кралски кръст“ и откри още неизползвана ниша) занадигаха погледи.
След една-две минути вратата се отвори с трясък.
— Арна ви нощ бре, братя големанци! — изрева новодошлият.
В кръчмата се възцари ужасена тишина. Залитайки, с крака плъзгащи се напосоки, плашилоподобният посетител се заолюля накъм бара, благодарно го сграбчи и увисна на него, когато коленете му най-сетне поддадоха.
— А ми дай голема грамаданска мънечка капчица благо уиски, друже мой братко кръчмарю честити — продума той от нейде изпод шапката си.
— Като гледам, май вече си пил достатъчно, приятелю — отвърна кръчмарят, а ръката му напипа бухалката, която държеше под тезгяха за специални клиенти.
— Ти на кого викаш „приятел“, бе готин? — ревна непознатият мъчейки се да се поизправи. — С тея приказки май си сакаш боя! Я, па нема как да съм пил достатъчно, готин, оти ако бех, как тъй, че имам сите тея парички, а? Да те питам я!
Едната му ръка бръкна в джоба на балтона, излезе от там отсечено и плесна по бара. Старинни златни монети се пръснаха навсякъде, а от ръкава се изръси и някоя друга сребърна лъжица.
Тишината в кръчмата значително се задълбочи. Десетки очи зорко наблюдаваха бляскавите кръгчета дрънчащи по бара и търкалящи се по пода.
— И още сакам едно пакетче от тютюнеца Веселио моряк — добави непознатият.
— Ама че разбира се, сър — откликна барманът, когото бяха възпитали на уважително отношение към жълтиците.
Той потършува под тезгяха и изражението му се промени:
— Ох, извинявайте, сър, свършили сме го. Много е търсен. Но пък имаме колкото щете от…
Непознатият обаче вече се беше обърнал към останалите клиенти.
— Глейте са, я давам пълна шепа злато на първио чапкънин, дето че ми даде една лула от Веселио моряк! — провикна се той.
Кръчмата избухна. Разклатиха се маси. Запреобръщаха се столове. Плашилоподобният човек грабна първата подадена му лула и хвърли жълтиците във въздуха. Като започна незабавният въргал, той пак се обърна към бара и заговори:
— Я, па че си я сръбнем оная мънечка глътчица уиски, преди да си одя, кръчмарю. Не ма, немой бе Голем Йън! Засрами се бе! Море, нозе с нозе ниедни, веднага да си ми запрете плювалниците! Ма нема лошо от една само мънечка глътчица уиски бе! Тъй ли ма? Отга е умрел некой, та ти си ми станал Голем човек бе? Чуй бе, шашкънин с шашкънин, наш Роб е вътре! Епа да и на него некоя глътчица ич нема да му доде зле, я!
Клиентите престанаха да се изблъскват един другиго от пътя си към жълтиците и зяпнаха смаяни, как всичките части на тялото се карат помежду си.
— Епа без друго право ли думам дека я съм у чутурата? Чутурата е дето командуе. Отде на де, че слушам я некаква сбирщина колене! Виках ли ти я, дека не е на добре това, бе Уили, оти нал’найш какъв зор е за се излазюва от пустите му кръчми! Епа от името на нозете, че ви ка’ем я, дека нема да седим да гледам, как чутурата се натресква до козирката, че има да земате!
За ужас на всички присъстващи цялата долна половина на непознатия се обърна и тръгна да излиза, от което горната половина се срути напред. Но се хвана отчаяно за края на бара и успя да поръча:
— Арно бре, некое твърдо опържено яйчице ич ли не мо’е да стане? — и в този момент непознатият…
… се разпадна на половина. Краката изминаха още няколко крачки накъм вратата и се катурнаха. Посред смълчания потрес някъде откъм панталоните се разнесе глас:
— Кривънци! Беж да бегаме!
За момент нещо във въздуха проблесна и вратата се затръшна.
След още малко един от клиентите пристъпи предпазливо и сръчка купчината вехти парцали и клечки, всичко което беше останало от посетителя. Шапката се търкулна и той отскочи назад.
Една ръкавица, все още държаща се за края на бара, най-сетне падна на пода с едно „дрън!“, което май беше доста силно.
— Е, като го погледне човек — замисли се кръчмарят. — Каквото и да е бил той, поне си е оставил джобовете…