Предупредиха я, че няма да е зле след това да си тръгне поради традиционния бой между клана на булката и клана на младоженеца, който можел да продължи чак до петък.
Тифани се беше поклонила на Джейни, защото бабиягите правят така и я огледа едно хубаво. Тя беше малка, сладка и много хубавка. И си имаше един блясък в очите, и в навирената й брадичка се долавяше известна гордост. Нак Мак Фийгълските момичета бяха много редки и порастваха, знаейки че някой ден ще станат келди, и Тифани определено имаше усещането, че Роб Секигоопрай ще открие, че съпружеският живот е по-труден отколкото си е мислел той.
Беше й жал да си тръгва от там, но не чак пък ужасно жал. По свой си начин те бяха сладки, но след някое време започваха да ти лазят по нервите. А и така тя вече беше на единадесет, та имаше чувството, че от известна възраст нататък вече не върви да пропадаш надолу по дупки под земята, за да си говориш с мънички човечета.
Освен това погледът, който й беше хвърлила Джейни, така само за миг, беше чиста отрова. Тифани разчете значението му от пръв опит. Тифани беше била келда на клана, макар и само за кратко. И освен това тя беше била сгодена за Роб Секигоопрай, нищо че това беше само един вид политически фокус. Джейни знаеше всичко това. И погледът й казваше: „Той е мой. Това място е мое. Не те искам тук! Махай се!“
Кръг от тишина последва Тифани и мис Тик надолу по пътеката, защото нещата, които обикновено шумолят из плетищата, гледат да са много тихи, когато наблизо има Нак Мак Фийгъл.
Те стигнаха малката селска морава и седнаха да изчакат каруцаря, чиято каруца вървеше малко по-бързо от лека разходка и й трябваха пет часа, за да стигне до село Дверизи, където, както си мислеха родителите на Тифани, те трябваше да вземат големия дилижанс, който да ги откара чак до далечните планини, че и оттатък.
Тифани вече я виждаше как идва по пътя, когато чу тропот на копита през моравата. Тя се обърна и сърцето й сякаш хем хвръкна хем падна.
Беше Роланд, синът на Барона, на хубав вран кон. Той скочи още преди конят да е спрял и застана смутено.
— Я, виждам прекрасен и интересен екземпляр на… на… на голям камък ей там — продума мис Тик с един такъв сладък — сладък гласец. — Защо ли не ида да го разгледам?
На Тифани й идеше да я ощипе заради това.
— Ъ, заминаваш значи? — проговори Роланд, когато мис Тик се изниза.
— Да — отговори Тифани.
Роланд изглеждаше, сякаш ей сега ще се пръсне от нерви.
— Взех това за теб — каза той. — Намерих един човек да го направи, ъ, там в Йелп.
Той държеше пакет увит в мека хартия. Тифани го взе и внимателно го прибра в джоба си.
— Благодаря — каза тя и направи лек реверанс.
Строго погледнато, точно това трябваше да се прави като срещнеш благородник, но от него Роланд се изчерви и зазаеква:
— И п-по-късно може да го отвориш. Ъ, надявам се, че ще ти хареса.
— Благодаря — повтори тя мило.
— Ето я и колата ти. Ъ… да не я изпуснеш.
— Благодаря — потрети Тифани и направи още един реверанс, заради ефекта от него. Излезе малко жестоко, но понякога това се налагаше.
Както и да е, много трудно щеше да е да се изпусне каруцата. Ако се забързаш, лесно ще я задминеш. Беше толкова бавна, че човек можеше и да не усети спирането й.
Нямаше седалки. Каруцарят обикаляше през ден селата и вземаше пратки, и от време на време, хора. Просто си намираш къде да се настаниш удобно между щайгите с плодове, и бохчите. Тифани седна най-отзад и старите й ботуши се залюшкаха напред-назад от ръба, когато каруцата се закламбуца по неравния път.
Мис Тик седна до нея и черната й рокля скоро се покри до коленете с тебеширен прах.
Тифани си отбеляза, че Роланд не се качи на коня си чак докато каруцата почти не се изгуби от поглед.