Отвън се чу едно:
— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…
Метлата яко се удари в сламения покрив на къщичката на г-ца Здравомислова и си остана забита в него. Фийгълите изпопадаха от нея, без да престават да се бият.
Беснеещата им ритаща се маса се довъргаля до къщата, водейки подвижен бой по целия път до втория етаж и се изсипаха на раздаваща юмруци, ритници и удари с глави купчина посред спалнята на Тифани, където тези, които бяха оставени да пазят спящото момиче и г-ца Здравомислова се присъединиха заинтересувано.
Малко по малко до биещите се достигна звукът. Свирня на миша гайда, разсичаща битката като с меч. Ръце заотпускаха гърлата, които стискаха, юмруци заспираха посред удар, ритници заувисваха във въздуха.
Сълзи се стичаха по лицето на Ужасно Дребен Били докато свиреше „Цветето ми замириса“, най-тъжовната песен на света. Песен за дом, майки, отминали добри времена и за хората, които вече ги няма. Фийгълите се откопчиха един от друг и се загледаха в краката си, докато скръбната мелодия се виеше около тях и пееше за предателство, вероломство и нарушени обещания…
— Синца да ми се засрамите! — изкрещя Ужасно Дребен Били пускайки гайдата. — Срам и позор! Предатели! Издайници! Вашта бабаяга се бие за самата си душица! Де ви е честта бе? — Били хвърли скръбно изпищялата миша гайда на пода. — Срам сте за роден ви дом и огнище! Срам сте дор за слънцето, че ви грее! Срам сте за келдата, дето ви е родила! Предатели! Шашкъни! Проклинам я тез мои нозе, че стоим тук посред тая сган нехранимайковци! Некой да се тепа ли сакаше? С мене да се тепа тогаз! Да, бийте се с мен сите! И се кълнем у костената ми арфа, дека че го отнесем чак до морското дъно и после, че го сритам чак до кратерите на луната, и че го насадим да се вози до самио Пъкъл Геенски на седалка от таралеж! Чуете ли ме, яростта ми има силата на буря дето стрива планини на ситен песък! Кой изпосред вас, че се изпра’и срещу ми?
Голем Йън, почти три пъти по-едър от Ужасно Дребен Били, се присви и заотстъпва пред изправилия се пред него мъничък гонагъл. Нито един фийгъл, на който му е мил животът, не би вдигнал ръка в този миг. Че яростта на един гонагъл, туй е нещо страховито. Гонагълът може да използва думи, все едно са мечове.
Прост Уили провлачи крака една крачка напред.
— Видим я оти се пениш, бре гонагъле — измънка той. — Я съм, дето е моя вината, по причина дека съм прост. Требеше да се сетим за онуй за нас и кръчмите.
Изглеждаше толкова покрусен, че Ужасно Дребен Били малко се посмили.
— Убаво тогаз — склони той, но малко троснато, защото толкова много гняв не може да изчезне ей така целият наведнъж. — За туй повече нема да се говори. Ма че се помни, чуете ли ме? — после той посочи спящия силует на Тифани. — А са земете я тая вълна, тютюнецо и терпентино, вдевате ли? Некой да я отвие капачката на терпентиновото шише и да ръсне една мънечка капчица у некоя парцалка. И никой, ама никой, да съм баш ясен, нема да ми пие нищичко от него!
Фийгълите се скъсаха от усилия да изпълнят заръчаното. Чу се звук от порене на плат, когато споменатата парцалка беше добита от края на роклята на г-ца Здравомислова.
— А така — одобри Ужасно Дребен Били. — Прост Уили, ти че земеш сите три неща и, че ги туриш на връх гърдите на големата мънечка бабаяга, дека она да мое да ги подуши.
— Ма как, че ги подуши, като ми е изстинала такава? — засъмнява се Уили.
— Ми нослето й не дреме — отвърна безизразно гонагълът.
Трите миризми на овчарската колибка бидоха положени благоговейно току под брадичката на Тифани.
— А са, че чекаме — обяви Ужасно Дребен Били. — Че чекаме и, че се надеваме.
В тясната стаичка със спящите вещици и цяла тълпа фийгъли си беше задушно. Така че на миризмите на овчата вълна, терпентина и тютюна не им трябваше много време да се смесят, надигнат и изпълнят въздуха…
Ноздрите на Тифани потръпнаха.
Носът мисли бързо. И има превъзходна памет. Толкова го бива, че една миризма може да те отведе толкова назад в паметта, че чак да заболи. Мозъкът не може да го спре. Мозъкът няма нищо общо с това. Роилникът можеше да контролира мозъци, но не и стомах, на който му се повдига, като го возят на летяща метла. А с носовете никак не го биваше…
А миризмата на овча вълна, терпентин и Веселия моряк можеше да отнесе един ум надалече, чак до едно тихо кътче, където беше толкова топло и безопасно, и нищо лошо не можеше да се случи…