Роилникът отвори очи и се огледа.
— Овчарската колиба? — измърмори си той.
Изправи се. Червена светлина се лееше през отворената врата и през стъблата на изпораслите навсякъде фиданки. Много от тях вече бяха доста пораснали и хвърляха дълги сенки, от които залязващото слънце беше все едно зад решетки. Около овчарската колибка обаче те бяха изпосечени.
— Това е някакъв номер — каза си той. — Няма да стане. Ние сме теб. Мислим като теб. По-добре мислим като теб, отколкото самата теб.
Нищо не се случи.
Роилникът изглеждаше като Тифани, макар че тук беше мъничко по-височък, понеже Тифани си мислеше, че е мъничко по-височка отколкото беше в действителност. Той излезе от колибката и стъпи на торфа.
— Става късно — обяви той на тишината. — Виж само дърветата! Това място загива. На нас не ни трябва да бягаме. Скоро всичко това ще стане част от нас. Всичко, което ти наистина би могла да си. Ти се гордееш с това петаче земица. Ние пък помним времето, когато още нямаше светове! Ние… ти можеш да променяш какво ли не само като махнеш с ръка! Можеш да оправяш нещата или да ги разваляш и ти да решаваш, кое право, а кое криво! Никога няма да умреш!
— И оти тогаз ми се потиш, бе лайно с лайно големо? Леле че шашкънин! — обади се един глас зад гърба му.
За миг роилникът потръпна. Формата му се промени многократно само за частица от секундата. Мярнаха се люспи, перки, зъби, островърха шапка, нокти… и после пак остана само усмихнатата Тифани.
— О, Роб Секигоопрай, колко се радваме да те видим — каза нещото. — Можеш ли да ни помогнеш…
— А не ми ги пробутвай тия врели-некипели! — викна той, подскачайки от ярост. — Наем го я роилнико само като го видим! Кривънци, ма ти си го просиш сритването!
Роилникът пак се преобрази, стана лъв със зъби колкото саби и изрева срещу него.
— Мале, тъй ли че я караме? — рече той. — Тука да ме чекаш!
Той пробяга няколко стъпки и изчезна.
Роилникът пак се превърна в Тифани и заразправя:
— Ето виждаш ли, малкият ти приятел си тръгна. Хайде излез де. Излизай веднага. Няма защо да се боиш от нас. Ние сме теб. Ти няма да си като останалите: безмозъчните зверове, глупавите крале, алчните магьосници. Заедно…
Роб Секигоопрай се върна последван от… ами от всички.
— Мое да не моеш да умреш — провикна се той. — Ма ние, че те накараме да сакаш, да беше могъл!
Те нападнаха.
В повечето битки фийгълите имаха предимството да са дребни срещу едри противници. Като си дребен и пъргав, е трудно да те уцелят. Роилникът им отвръщаше като не преставаше да си променя формата. Мечове дрънчаха в люспи, глави се удряха в зъби… той се вихреше през ливадата ръмжащ и виещ, прибягващ до стари форми, за да отвръща на всяка атака. Но не е лесно да се убие фийгъл. Те скачаха веднага след като ги покосиш, вдигаха се като ги смачкаш и с лекота избягваха зъби, и нокти. Те се биеха…
… и земята се разтърси толкова внезапно, че дори и роилникът изгуби равновесие.
Овчарската колибка изпращя и запотъва в торфа като в масло. Фиданките се разклатиха и една след друга изпопадаха, сякаш някой им беше срязал корените току под тревата.
Земята се… надигна.
Докато се търкаляха надолу по измятащия се склон Фийгълите видяха как хълмовете изправят снага към небето. Нещо, което винаги си е било тук, сега стана явно. Към тъмното небе се издигаха глава, рамене, гърди… Фигурата, което беше легнала тук, обрасла с торф, а ръцете и краката й бяха ридовете и долините на бърдото, сега сядаше. Движеше се с грандиозна каменна бавност, а милиони тонове възвишения се свличаха с трясък около тях. Онова нещо, което беше приличало на две дълги кръстосани могили, сега станаха на две гигантски разперени зелени ръце.
Ръка с пръсти по-дълги от къщи се протегна, хвана роилника и го вдигна във въздуха.
Някъде далече нещо тропна трикратно. Звукът като че идеше отвъд света. Фийгълите гледащи от едно хълмче, което беше коляно на гигантското момиче, не му обърнаха внимание.
— Она нарича на земята що е, а па земята й вика на нея що е она — продума разплакан Ужасно Дребен Били. — Я не моем да стъкмим песен за туй! Не ме бива чак толкоз!
— Ма големата мънечка бабаяга ли сънува дека е ридовете или, па ридовете сънуват дека са големата мънечка бабаяга? — замисли се Прост Уили.