— Кой го сложи това тук? — възмути се тя.
— Роилникът Тифани. Опитал се беше да направи сирене с магия, Тифани. Ха! — обясни гласът. — А ти не си него, Тифани! Ти знаеш как се прави сирене по правилния начин, нали Тифани? Няма спор! Как се казваш?
… всичко беше толкова объркано и миризмите бяха такива едни. В паниката си тя изрева…
Някой пак я шамароса.
— Не, това беше саблезъбият тигър Тифани! Те всичките са само стари спомени, оставени от роилника, Тифани! Той е карал много същества, но те не са тебе! Излез наяве Тифани!
Тя чу думите без наистина да ги разбира. Те бяха някъде си, посред някакви хора, които бяха само сенки. Но беше немислимо да не ги послушаш.
— Пусто да остане! — рече смътната висока фигура. — Къде се дяна оня синия дребосък? Господин Секи-го-оправя ли беше?
— Ей ме, гос’жа. И съм Роб Секиго-опрай, бе гос’жа. И те молим да не ме обръщаш на нещо неестествено, гос’жа!
— Ти каза, че тя си имала кутия с неща за спомен. Незабавно я докарай тук. Страх ме беше, че ще се стигне до там. Как мразим само да става така!
Някой хвана здраво Тифани и я завъртя на другата страна, така че пред нея пак изникна смътното лице. Две сини очи се втренчиха в нейните. Сияеха като сапфири в мъглата.
— Как се казваш, Тифани? — рече гласът.
— Тифани!
Очите задълбаха в нея:
— Тъй ли било? Ама наистина ли? Изпей ми първата песен, която си научила в живота си Тифани! Давай!
— Хзан, хзана, м’таза…
— Спри! Такива неща на Варовитище не се учат! Ти не си Тифани! Като гледам, май си оная пустинната кралица, дето беше убила дванайсет от мъжете си със сандвичи със скорпион! На мен обаче ми трябва Тифани! А ти марш в тъмното!
Светът отново се замъгли. Чу се някакво приглушено разискване и гласът рече:
— Хубаво, това може и да свърши работа. Ти как се казваш, пиктси?
— Ужасно Дребен Били Големото Чене Мак Фийгъл, гос’жа.
— Ама си много дребен, нали?
— Само на ръст, бе гос’жа.
Хватката на раменете на Тифани пак се стегна. Сините очи проблеснаха.
— Какво значи името ти на Стария Говор на Нак Мак Фийгъл, Тифани? Мисли…
То изплува от дълбините на ума й оставяйки след себе си диря в мъглата. Прекоси врявата от призрачните гласове и я изведе извън обсега на призрачните ръце. Мътилката пред нея се разсея.
— Името ми е Земя Под Вълната — обяви Тифани и се катурна по очи.
— Не, не, без такива, тая няма да я бъде — заговори й държащата я фигура. — Стига толкова си спала. Добре, вече знаеш коя си! А сега трябва да се захващаш за работа! Трябва да бъдеш Тифани колкото можеш по-усилено и другите гласове ще те оставят на мира, помни ми думата. Макар, че може би ще е добре някое време да не правиш сандвичи.
Тя се почувства по-добре. Беше си казала името. Гълчавата в главата й поутихна, макар че все още се чуваше дърдорене, от което беше трудно да се мисли ясно. Но сега тя поне можеше да вижда ясно. Облечената в черно фигура, която я държеше, не беше висока, но толкова я биваше да изглежда сякаш е, че можеше да излъже повечето хора.
— О… ама вие сте… Госпожа Вихронрав?
Госпожа Вихронрав внимателно я натири да седне. От всяка повърхност на кухнята Нак Мак Фийгъл гледаха Тифани.
— Аз съм я. А тука стана една. Почини си сега за малко, че трябва да се хващаме за работа…
— Добро ви утро. Ъ-ъ, как е тя?
Тифани се озърна. Г-ца Здравомислова беше застанала на вратата. Изглеждаше бледа и ходеше с бастун.
— Лежа си аз в леглото и си мисля: „Добре де, няма какво да си седя тук и да се самосъжалявам“ — поясни тя.
Тифани се изправи:
— Толкова съжа… — започна тя, но г-ца Здравомислова само махна вяло с ръка.
— Не си виновна ти — каза тя сядайки тежко до масата. — Как си? И като стана дума, коя си?
Тифани се изчерви и промърмори:
— Струва ми се, че съм си още аз.
— Аз дойдох снощи и се погрижих за г-ца Здравомислова — намеси се Госпожа Вихронрав. — И тебе те наглеждах, момиченце. Ти доста приказва насън или, по-право Чувствителиян Суетон приказва, сиреч, каквото е останало от него де. Тоя дърт магьосник доста помогна като за някой, от когото са останали само куп спомени и навици.