— Това за магьосника не го разбрах — оплака се Тифани. — Нито пък за пустинната кралица.
— Нима? — изсумтя вещицата. — Значи, роилникът си събира хора. Гледа, кажи го, да ги добави към себе си, да ги използва да мисли чрез тях. Д-р Суетон ги е изследвал тях преди стотици години и направил капан да си хване един. Но той беше хванатият, глупакът му с глупак. Накрая то го уби. В крайна сметка то всичките ги убива. Те полудяват, по един или друг начин, вече не помнят, какво не бива да се прави. Но то си запазва нещо като… бледо копие от тях, нещо като жива памет… — тя се вгледа в озадаченото лице на Тифани и сви рамене. — Нещо като призрак.
— Оставил е призраци в главата ми ли?
— Не точно, по-скоро призраци на призраци — уточни Госпожа Вихронрав. — Май няма дума за такова нещо.
Г-ца Здравомислова потръпна:
— Е, слава на небесата, че поне си се отървала от тая пущина. Някой да иска чашка хубаво чайче?
— Ехей, а остай това на нас! — викна Роб Секигоопрай и скокна. — Прост Уили, аре направете с момците малко чай за гос’жите!
— Благодаря ви — рече отпаднало г-ца Здравомислова. — Чувствам се толкова непохва… какво? Че вие не изпотрошихте ли всички чаши в тая къща одеве като ги миехте!
— Епа да — подтвърди весело Роб. — Ма Уили ми намери цел куп вехти заключени у шкафо…
— Но това е извънредно ценен костен порцелан, мил спомен от едно много скъпо приятелство! — изкрещя г-ца Здравомислова.
Тя скочи на крака и се втурна към мивката. С изумителна за някой наполовина умрял бързина тя измъкна чайник, чашки и чинийки от изненаданите пиктсита, и ги вдигна колкото се може по-нависоко.
— Кривънци! — възкликна Роб Секигоопрай зяпнал съдините. — Е на туй му викам я бабоягуване!
— Съжалявам, ако бях малко груба, но те имат висока сантиментална стойност! — продължи г-ца Здравомислова.
— Господин Секи-го-оправя, сега ти и твойте хора най-любезно ще оставите г-ца Здравомислова на мира и да ми млъкнете веднага! — намеси се бързо Госпожа Вихронрав. — Моля ви, не безпокойте г-ца Здравомислова докато прави чай!
— Но тя държи… — започна смаяно Тифани.
— Спести й и твоето дърдорене, момиче! — отсече вещицата.
— Да де, ма она го зе оня чайник ич без… — понечи да каже някой.
Главата на старата вещица се завъртя. Фийгълите заотстъпваха като дървета превити от буря.
— Прост Уили, — каза хладно тя — в моя кладенец ще се намери място за още една жаба, само дето ти нямаш акъл и за тая работа!
— Ха-ха-ха-ха-ха, ма това си е баш верно, бе гос’жа — гордо навири брадичка Прост Уили. — Тука те преметнах! Я имам акъл като за буболечка!
Госпожа Вихронрав го изгледа и пак се обърна към Тифани.
— Аз пък превърнах един човек в жаба! — заговори Тифани. — Ужасно беше! Той не се побра и затова онова грамадно розово…
— Точно сега няма значение — прекъсна я Госпожа Вихронрав с глас изведнъж станал толкова мил и обикновен, че зазвънтя като звънче. — Предполагам, че тук нещата са доста различни, отколкото си свикнала вкъщи, а?
— Какво? Да де, вкъщи не ми се беше случвало да превръщам… — започна озадачено Тифани, но забеляза, че старицата трескаво прави кръгообразни движения с ръка точно над скута си, което някак си без съмнение значеше: „Продължавай все така все едно нищо не се е случило“.
И те забръщолевиха като ненормални за овце, като Госпожа Вихронрав спомена, че те били много вълнести, нали така, а Тифани отвърна, че да и то извънредно, а Госпожа Вихронрав забеляза, че извънредно вълнести било точно каквото и тя била чувала… докато всички очи в стаята бяха вперени в г-ца Здравомислова…
… която правеше чай на четири ръце, две, от които не съществуваха, тя обаче не забелязваше това.
Черният чайник за врялата вода прелетя през стаята и очевидно сам се изля в чайника за запарка. Чаши, чинийки, лъжици и захарница плаваха целеустремено из въздуха.
Госпожа Вихронрав се наведе към Тифани и й прошепна:
— Надявам се, че все още се чувстваш… сама?
— Да, благодаря ви. Сиреч, мога… тъй да се каже… да ги усещам там някъде, но те не ми се пречкат… ъ-ъ… рано или късно тя все ще забележи… тоест, нали така?
— Странно нещо е човешкият ум — прошепна й старицата. — Веднъж ми се случи да гледам един младеж, на който дърво му беше паднало на краката. Загуби и двата крака до коляно. Наложи се да му се сложат дървени. Е, те все пак бяха направени от същото онова дърво, което сигурно е било нещо като утешение и изобщо той си се оправя прилично. Но си спомням как казваше: „Госпожо Вихронрав, понякога още си усещам пръстите на краката.“ Все едно главата не ще да приеме случилото се. Тя пък не е да е някоя… обичайна личност, меко казано, тоест, нали е свикнала да си има ръце, които не вижда…