— … Ах, да, ще трябва да се кажат една-две думи на г-ца Бързакова на Баш Урва, след което сигурно ще трябва да се говори също и с г-жа Бързакова, а има и по някое друго пакетче да се остави, както е на път, всичките са в кошницата, всичките надписани. И това е струва ми се… ах не, колко съм глупава, за малко да забравя… ще трябва да минете и през г-н Щъкачев.
Тифани издиша. Ама никак не й се искаше. По-скоро би престанала изобщо да диша, отколкото да се изправи сега пред г-н Щъкачев и да отвори празното сандъче.
— Ти сигурна си ли, че… си напълно себе си, Тифани? — обезпокои се г-ца Здравомислова и Тифани веднага се хвана за това животоспасяващо извинение да не ходи никъде:
— Ами, аз се чувствам малко… — започна тя, но Госпожа Вихронрав я прекъсна:
— Всичко й е наред, г-це Здравомислова, като не броим отгласите. Роилникът обаче е напуснал тази къща, в това можеш да си сигурна.
— Така ли? — усъмни се г-ца Здравомислова. — Не искам да се покажа неучтива, но как може да сте толкова сигурна?
Госпожа Вихронрав посочи масата.
Кристалче по кристалче разсипаната захар се търкаляше по масата и скачаше в захарницата.
Г-ца Здравомислова плесна с ръце.
— О, Осуалд — възкликна тя и лицето й цялото се озари от усмивка. — Ти се върна!
Г-ца Здравомислова и вероятно Осуалд ги изпратиха до градинската порта.
— Нищо няма да й стане, както и твойте дребните й правят компания, — забеляза Госпожа Вихронрав, когато завиха с Тифани и поеха по пътечката през гората. — Това може и да й е трябвало на нея, знаеш ли, да умре наполовина.
Тифани се шокира:
— Как можете да сте толкова жестока?
— Ще си докара тя известно уважение, само да я видят хората как мести разни неща из въздуха. Една вещица може да не яде и да не пие, но виж, без уважение не може. Нямаш ли им уважението, нищо нямаш. А тя, нашта г-ца Здравомислова не си печели много-много уважение.
Истина си беше. Хората не уважаваха г-ца Здравомислова. Харесваха я, някак си, без да мислят и толкова. Госпожа Вихронрав си беше права, а на Тифани й се прииска да не беше.
— Тогава защо с мис Тик ме изпратихте при нея? — поиска да знае тя.
— Защото тя обича хората — отговори старата вещица крачейки бързо напред. — Грижа я е за тях. Дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с нея като с някаква слугиня. Ей на това му викам аз магия: да виждаш всичко това, да се занимаваш с всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото болка смогнеш, утешавайки ужаса им, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да ги измиеш, да ги спретнеш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него, а това, да ти кажа, не е задачка за слабонервни, и да продължиш да бдиш, и следващата нощ до ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш вкъщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки, преди да довтаса да тропа на вратата ти с гневни викове някой мъж, щото жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори, а ти да станеш, да си вземеш торбата и пак да потеглиш на път… Всички го правим това, всяка по свой си начин, а тя го прави по-добре от мен, ако си сложа честно ръка на сърцето. Това е основата и сърцевината, душата и средоточието на вещерския занаят, това е то. Душата и средоточието! — Госпожа Вихронрав заби юмрук в дланта си подчертавайки с по един удар всяка дума. — Душата… и… средоточието!
Думите й отекнаха във внезапно настъпилата тишина. Дори и щурците по края на пътеката престанаха да свирят.
— А пък г-жа Уховрътски — продължи Госпожа Вихронрав и гласът й премина в ръмжене. — Г-жа Уховрътски да разправя на момичетата си, че всичко било до космически баланси, звезди, кръгове, цветове, вълшебни пръчици и… и играчки, нищо повече от играчки! — тя изсумтя. — О, признавам, че много добре си стават за украшение, за нещо, което да си гледаш докато работиш, нещо за показ и театро, да ама началото и краят на всичко, началото и краят, е да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със звездите то е лесно, с хората е зорът.
След като тя свърши да говори, изминаха още няколко секунди преди птичките отново да запеят.