— Както и да е, поне аз си мисля така — завърши тя с такъв тон, сякаш подозираше, че е задълбала малко повече, отколкото е възнамерявала.
Обърна се, когато Тифани не каза нищо в отговор и видя, че тя е спряла и застанала посред пътеката с вид на мокра кокошка.
— Добре ли си, бре момиче? — попита тя.
— Аз бях! — проплака Тифани. — Роилникът беше мен! Не просто мислеше с мозъка ми, ами използваше моите си мисли! Той използваше само каквото намереше в главата ми! Всичките тези обиди, цялата тази… — тя преглътна — … тази гаднярщина. Всичко това си бях аз със…
— … без онази част от тебе, която беше заключена — намеси се рязко Госпожа Вихронрав. — Не забравяй това.
— Да, но все пак… — продължи Тифани, мъчейки се да изкара цялата насъбрала се горчилка.
— Заключената част е тази, която е от значение — настоя Госпожа Вихронрав. — Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е. В света щеше да има бая повече жаби, ако аз не се бях научила, как да не превръщам хора в тях. А и големи розови балони също.
— Недей — потръпна Тифани.
— Ей за това е всичкото обикаляне и лекуване, и прочее — продължи Госпожа Вихронрав. — Добре де, също и защото от това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те вкарва в средоточието ти, та да не се лашкаш. Дава ти мярка. Пази ти човещината, не ти дава да изкикотиш. Също като твоята баба с овцете, които поне според мен са също толкова глупави, инатливи и неблагодарни като хората. Да не си мислиш сега, че като си се вгледала добре в себе си, си намерила зло? Ха! Това зло, дето аз съм го виждала, ти изобщо не си го и сънувала. А сега най-сетне ще спреш ли да се цупиш.
— Какво? — тросна се Тифани.
Госпожа Вихронрав се изсмя, от което Тифани внезапно я обзе ярост.
— Да, вещица от глава до подметките на ботушите си — каза тя. — Ти си тъжна, а някъде изотзад се наблюдаваш, как си тъжна и си мислиш „Ох, горкичката аз“, а още по-отзад си бясна, че аз не почвам едно „Айде, айде сега, бедничката ми“. Та чуй сега какво ще му кажа аз на Третия ти Акъл, защото искам да говоря с онова момиче, което тръгна да се бие с кралица на феите без друго оръжие, освен тиган, а не с някакво детенце самосъжаляващо се и циврещо най-окаяно!
— Какво! Аз не цивря окаяно! — викна Тифани, забързвайки се докато не стигна само на един пръст от старата вещица. — А онези приказки за това, как да си мила с хората, те какво бяха, а?
Над главите им от дърветата западаха листа.
— Като е за друга вещица, то не се брои, особено пък като е за такава като тебе! — отсече Госпожа Вихронрав и я смуши с пръст твърд като дърво.
— Я? Я? Това пък какво ще да значи, а?
Един елен хукна да бяга от гората. Задуха вятър.
— Такава, която не внимава, детенце!
— Защо, да не би да съм пропуснала нещо, което ти да си забелязала… дъртачке такава?
— Може и да съм дъртачка, но от мен да знаеш, роилникът още е наблизо! Ти само го изхвърли навън! — викна Госпожа Вихронрав.
От дърветата панически се разхвърчаха птички.
— Знам! — изкряска Тифани.
— Нима? Наистина ли? И откъде знаеш?
— Защото частица от мен все още е в него! Частица от мен, за която по-добре да не бях знаела, благодаря много! Мога да я усетя там някъде! А като стана дума, ти пък откъде знаеш!
— Защото съм страшно добра вещица, ето защо — изръмжа Госпожа Вихронрав, а зайците се заровиха по-надълбоко в дупките си чакайки да отмине бурята. — И какво очакваш да правя с тая твар, докато ти ми седиш тук и ми хленчиш, а?
— Как смееш! Как смееш! Това си е моя отговорност! Аз ще си се оправям, благодаря покорно!
— Ти ли? С роилника ли? Ще ти трябва нещо повече от тиган! Та те не може да се убият!
— Ще намеря начин! Една вещица се оправя с нещата!
— Ха! Ще ми се да го видя това!
— Ще го направя! — изкрещя Тифани.
Заваля.
— Я? Значи знаеш, как да го нападнеш, така значи?
— Не ставай глупава! Не мога! То може винаги да ми се измъкне! Ако ще, може и в земята да потъне! Но ще дойде пак да ме потърси, схващаш ли? Мен, а не когото и да е другиго! Знам си аз! И този път аз ще съм готова!