„От друга страна, — обади се Вторият й Акъл — ти веднъж нали купи на Баба Болежкова порцеланова пастирка? Цялата синьо-бяла и лъскава?“
Първият й Акъл помисли: „Е, да, но тогава бях много по-малка.“
А Вторият й Акъл продължи: „Да, но коя беше истинската пастирка? Лъскавата госпожичка с хубавата чистичка рокля и панделките по обувките или старицата, която газеше през снега с ботуши с полепнало по тях сено и наметнала стар чувал?“
И тогава Госпожа Вихронрав се препъна. И много бързо си възстанови равновесието.
— Много са нестабилни тея камъни по пътеката, — каза тя — внимавай с тях.
Тифани погледна. Нямаше чак толкова много камъни, а и те не изглеждаха кой знае колко разклатени.
Колко ли стара беше Госпожа Вихронрав? Това беше още един въпрос, който никак не й се искаше да си беше задавала. Тя беше слаба и жилава, също като Баба Болежкова, като онзи вид хора, които просто не спират. Да, но един ден Баба Болежкова си беше легнала и повече не стана, просто ей така…
Слънцето залязваше. Тифани усещаше роилника също както се усеща, че някой те наблюдава. Горите загърнали планината като с шал се бяха смълчали.
Накрая вещицата спря на едно място, където скалите се изправяха като колони сред почвата. Седна, облегна се на един голям камък и каза:
— И това ще свърши работа. Скоро ще се мръкне, а с всичките тези нестабилни камъни, може и глезен да си навехнеш.
Наоколо се въргаляха огромни балвани, големи като къщи, срутили се някога от планината. Чукарите започваха съвсем наблизо и каменната урва като, че надвисваше над Тифани като вълна. Мястото беше пустинно. Всеки звук отекваше.
Тя седна до Госпожа Вихронрав и отвърза торбата, която г-ца Здравомислова им беше приготвила за из път.
Тифани нямаше много опит в тези неща, но според книгата с приказките типичната храна за вземане на приключение беше хляб и сирене. И то твърдо сирене. Г-ца Здравомислова обаче им беше направила сандвичи с шунка, беше добавила туршия, а също и салфетки. Странна мисъл й се завъртя в главата: Може и да се мъчим да намерим начин да убием ужасяващо чудовище, но поне няма да сме целите в трохи.
Имаше и шише студен чай и торбичка с бисквити. Г-ца Здравомислова си познаваше Госпожа Вихронрав.
— Защо да не си запалим огън? — предложи Тифани.
— Как защо? Гората е доста надолу от тук, за да се мъкнат чак от там съчки, а след още двайсет минути ще изгрее чудна месечина. Твоят приятел си се държи надалеч, а тук няма нищо друго, което да ни нападне.
— Сигурна ли сте?
— В моите планини нищо не може да ми се случи — отвърна Госпожа Вихронрав.
— Ама няма ли тролове и вълци, и такива неща?
— О да. Колкото щеш.
— А те няма ли да се опитат да ни нападнат?
— Вече не — отвърна й с удовлетворение глас от тъмното. — Ще ми подадеш ли бисквитките, моля.
— Ето. А туршия ще обичате ли?
— От туршията получавам страшни газове.
— Е, в такъв случай…
— Ей, не съм казала не. — Госпожа Вихронрав се протегна и си взе две мариновани краставички.
„Е, добре“, помисли си Тифани.
Тя беше взела три сурови яйца. Схващането на цаката на бъркотията нещо беше продължило твърде дълго. Което беше просто глупаво. Всички останали момичета можеха да ги използват. А тя беше сигурна, че прави всичко правилно.
Тя си беше напълнила джобовете със случайни неща. Сега ги наизвади, без да гледа, уви конеца около яйцето, както беше правила стотици пъти досега, хвана клечките и ги намести така, че да…
Пльок!
Яйцето се строши и се разтече.
— Нали ти казах — отвори едно око Госпожа Вихронрав. — Играчки са това. Клечки и камъни.
— Някога използвала ли си бъркотия? — попита Тифани.
— Не. Не можах да им схвана цаката. Те само ми се пречкаха. — Госпожа Вихронрав се прозя, загърна се в одеялото, похъмка докато се опитваше да се намести по-удобно до скалата и след малко дишането й стана по-дълбоко.