Тифани зачака смълчана и увила се в одеялото докато не изгря луната. Беше очаквала, че така ще стане по-добре, но не стана. Преди имаше просто мрак. А сега се появиха и сенки.
До нея се разнесе хъркане. От ония сериозните, като от раздиране на платно.
Долетя тишина. Плъзна се през нощта на сребристи криле, безшумна като падащо перце, тишина въплътена в птица и кацна на един камък наблизо. Извъртя си главата и погледна Тифани.
В този поглед имаше нещо повече от птиче любопитство.
Старицата пак изхърка. Тифани се протегна, без да изпуска от очи бухала и леко я разтърси. Когато това не свърши работа, тя я разтърси по-силно.
Чу се шум като, че се сблъскаха три прасета, Госпожа Вихронрав отвори очи и проговори:
— Буу-ху?
— Един бухал ни гледа! Съвсем до нас!
Изведнъж бухалът примигна, погледна Тифани като, че недоумяващ какво прави тук, разпери криле и се изгуби в нощта.
Госпожа Вихронрав си разтърка гърлото, прокашля се и каза прегракнало:
— Разбира се, че беше бухал, бе дете! Десет минути ми трябваха да го примамя толкова наблизо! А сега просто млъкни, та аз да почна отначало, иначе ще трябва да се оправям с прилеп, а като излезеш с прилеп, дори и за малко, накрая почваш да мислиш, че можеш да виждаш с ушите си, което не е работа за една прилична жена!
— Но вие хъркахте!
— Не хърках! Само малко си отпочивах, докато си примамя бухал! Да не ме беше тръскала, та да подплашиш птицата, вече щях да съм там горе, с цялата околност пред очите ми.
— Вие… обземахте ума й? — ахна смутено Тифани.
— Не! Аз да не съм някой от твойте роилници, я! Аз само… да го позаема… малко на стоп… само да го подтикна лекичко, така че той изобщо да не ме забележи. А сега опитай да поспиш!
— Ами ако роилникът…?
— Ако наближи, аз ще съм тая, която ще ти каже! — изсъска Госпожа Вихронрав и пак легна, след което пак рязко вдигна глава и добави. — И не хъркам!
След половин минута тя пак захърка.
А след още няколко минути се върна бухалът, или пък може да беше друг бухал. Кацна безшумно на същия камък, постоя малко и отлитна. А вещицата спря да хърка. Нещо повече, спря и да диша.
Тифани се наведе над нея и след малко наканване допря ухо до костеливите й гърди, да види дали има пулс.
Собственото й сърце се сви, като че в юмрук…
… заради онзи ден, когато намери Баба Болежкова в колибката й. Тя си лежеше мирно на тесния железен креват, но още като стъпи там, Тифани веднага беше разбрала, че нещо не е наред…
Туп.
Тифани преброи до три.
Туп.
Е добре, все някакъв пулс имаше.
Много бавно, така както расте клон, се занадига една вкочанена ръка. Плъзна се като ледник в един джоб и се върна държаща голямо парче картон, на който беше написано:
НИ СЪМ
УМРЬЯЛА
Тифани реши, че няма да спори. Но все пак зави по-плътно старицата, а и себе си уви с одеялото.
И на лунна светлина реши пак да опита с бъркотията.
Все ще може да я накара да свърши все нещо. Може би ако…
На лунна светлина, тя много, ама много внимателно…
Пльок!
Яйцето се строши. Яйцата всеки път й се трошаха и й беше останало само едно. Тифани не смееше да опита с бръмбар, дори и ако можеше да намери такъв. Щеше да е твърде жестоко.
Тя се облегна и се загледа в сребристо черния пейзаж, а Третият и Акъл помисли: „Няма да дойде“.
„Защо?“
И тя си помисли: „Не знам, откъде знам. Но знам. То се пази. Знае, че Госпожа Вихронрав е с мен“.
И тя си помисли: „Че откъде ще знае това? То си няма ум. Не знае, какво е това Госпожа Вихронрав“!
„Трябва още да си помисля!“ — помисли Третият Акъл.
Тифани се сгуши до скалата.
Понякога в главата й беше твърде… гъчкано…
И изведнъж стана сутрин, грейна слънце, по косата й имаше роса, мъгла се надигаше от земята като пушек… а един орел седеше на камъка, където снощи беше бухалът и ядеше нещо космато. Виждаше ясно всяко перце по крилете му. Той преглътна, изгледа Тифани с бясното си птиче око и отхвръкна нанякъде развихряйки мъглата.
Госпожа Вихронрав до нея пак захърка, което Тифани реши, че значи, че е пак в тялото си. Тя смуши старицата и звукът от постоянно хрррр-фиу стана на хълцук.