— Как се казваш, момичето ми? — попита я Госпожа Вихронрав.
— Ъ-ъ, Петулия Хрущялкова, госпожо. Уча се с Гунифър Чернокачулкова.
— А, Старата Майчица Чернокачулкова значи? — одобри Госпожа Вихронрав. — Много е свястна. Бива я с прасетата. Добре стори, че дойде.
Петулия погледна разтревожено Тифани:
— Ъ-ъ, ти добре ли си? Г-ца Здравомислова каза, че си била… болна.
— Сега съм много по-добре, но много ти благодаря, че ме попита, все пак — зазапъва се окаяно Тифани. — Виж, страшно съжалявам, че…
— Е, нали беше болна — успокои я Петулия.
И ето още нещо относно Петулия. Тя винаги ще мисли най-доброто за всекиго. Което беше малко стряскащо, когато, тази, за която тя се старае, колкото може да мисли най-доброто, си тъкмо ти.
— Ще се връщаш ли в къщурката преди Изпитанията? — попита Петулия.
— Изпитанията ли? — съвсем се обърка Тифани.
— Изпитанията за Вещици — поясни Госпожа Вихронрав.
— Днес — уточни Петулия.
— Съвсем бях забравила за тях! — оплака се Тифани.
— Аз обаче не бях — вметна спокойно старата вещица. — Никога не пропускам Изпитанията. Нито веднъж вече от шестдесет години насам. Ще сториш ли едно добро на горката стара жена, госпожице Хрущялкова, да отпрашиш с тая твойта метла до у г-ца Здравомислова да й предадеш много здраве от Госпожа Вихронрав, която, тъй да й кажеш, ще поеме направо за Изпитанията. Тя добре ли беше?
— Ъ-ъ, тя жонглираше с топки, без да си използва ръцете! — сподели възхитено Петулия. — И знаете ли какво? В градината й видях феичка! Синичка!
— Така ли? — трепна гласът на Тифани.
— Да! Макар че беше доста мърляво. И като го попитах, наистина ли е феичка, то ми каза, че било… Ъ-ъ… „фея на големите гадни ужасно парливи, железно жилави копривища от Страната Дрън-дрън“ и ме нарече „шашкънка“. Случайно да знаеш какво значи това?
Тифани я погледна в кръглото й, изпълнено с надежда личице. И й беше на устата да каже: „Значи някой, който обича феи“, но навреме се спря. Така просто нямаше да е честно. Тя въздъхна:
— Петулия, ти си видяла Нак Мак Фийгъл. То си е нещо като фея, вярно, но не от добрия вид. Тоест те по сърце са си добри… добре де, донякъде… но не са съвсем мили. А „шашкънка“ е един вид ругатня. Макар, че не мисля, че е особено лоша.
Изражението на Петулия за известно време не се промени. След което тя проговори:
— Значи все пак си беше фея, нали?
— Да де, технически погледнато.
На кръглото лице грейна усмивка.
— Е, добре тогава, сигурно и големите гадни ужасно парливи, железно жилави копривища си имат нужда от феи, също като всяко друго растение, — заключи Петулия.
Глава единадесета
Артър
Когато Петулия си тръгна Госпожа Вихронрав се изправи и каза:
— Да вървим, млада госпожице. Че до Крива Урва са осем мили. Докато стигнем, те вече ще са почнали.
— Ами роилникът?
— О, да заповяда, ако толкова му се иска. — Госпожа Вихронрав се усмихна. — Я не ми се мръщи така. Там на Изпитанията ще са се събрали повече от триста вещици, а и е навън в полето. От това по-безопасно, здраве му кажи. Или да не ти се иска да срещнеш роилника точно сега? Може пък да може да се уреди. Той май не е много бърз.
— Не! — каза Тифани по-бурно отколкото й се искаше. — Не, защото… то не е, каквото изглежда. Не сме го подхванали правилно. Ами… не мога да обясня. Но е заради третото желание.
— Което не знаеш какво е, а?
— Да. Но скоро ще разбера, надявам се де.
Вещицата се вгледа в нея.
— Да, и аз също се надявам — каза тя. — Е добре, няма какво да се мотаем тук. Да вървим.
И като каза това, вещицата си взе одеялото и потегли, като че я теглеха с въже.
— Ама ние даже не сме закусили! — притича след нея Тифани.
— Снощи ядох колкото щеш съсели — отвърна през рамо Госпожа Вихронрав.
— Да, но то не е като наистина да сте ги яли, нали така? — възрази Тифани. — Този, който всъщност ги изяде, е бил бухалът.
— Теоретично погледнато, така си е — призна Госпожа Вихронрав. — Но след всичките тези съсели, дето си мислиш, че си изяла, ще се учудиш, как няма да ти се яде нищо друго на сутринта. Или оттогава нататък вовеки веков.
После тя кимна към отдалечаващата се фигурка на Петулия: