— Приятелка ли ти е?
— Ами… ако ми е приятелка, аз не я заслужавам — отговори Тифани.
— Мм… — провлачи Госпожа Вихронрав. — Е, понякога получаваме, каквото не заслужаваме.
Като за възрастна жена Госпожа Вихронрав можеше да върви доста бързо. Тя крачеше ли крачеше през пущинака, като че ли разстоянието й беше лично оскърбление. Но освен това я биваше и в още едно нещо.
Тя разбираше от тишина. Дългите поли на роклята й шумоляха отърквайки се в пирена, но някак си това ставаше част от фоновия шум. И в тази тишина, както си вървяха, Тифани можеше да дочуе спомените. Роилникът й ги беше оставил със стотици. Повечето бяха толкова бледи, че в тях нямаше нищо повече от леко неудобно усещане в главата, но прастарият тигър беше ярък, а преди него и онзи гигантски гущер. Те са били машини за убиване, най-могъщите създания в техния свят, някога отдавна. Роилникът ги беше завзел и двамата. И те бяха умрели в бой.
Постоянно е вземал все нови и нови тела, всеки път подлудявайки собствениците им от жажда за власт, което винаги е свършвало с това, че са ги убивали… и тъкмо когато Тифани се зачуди защо, един спомен се обади: Защото го е страх.
„Че от какво ще да го е страх?“ — мислеше си Тифани. — „Нали е толкова могъщ!“
Кой знае. Но е пощурял от ужас. Напълно е изкухял!
— Ти си Чувствителиян Суетон, нали? — каза Тифани и чак тогава ушите й и съобщиха, че го е казала на глас.
— Приказлив е, а? — подметна Госпожа Вихронрав. — Много приказваше, докато ти спеше. Много високо мнение е имал за себе си. Като гледам, затова спомените му ще да са се запазили толкова време.
— Да, но не може да различи изкухяване от изкуфяване — забеляза Тифани.
— Е, нали спомените избледняват — сви рамене Госпожа Вихронрав.
И изведнъж спря и се облегна на една скала. Като че не можеше да си поеме дъх.
— Добре ли сте, госпожо? — обезпокои се Тифани.
— Като кукуряк съм — отвърна Госпожа Вихронрав с леко хриптене. — Само да си поема малко дъх. А и то само шест мили останаха.
— Забелязвам, че понакуцвате — отбеляза Тифани.
— Така ли било? Тогава престани да забелязваш!
Викът й отекна от канарите, строг и заповеден. Госпожа Вихронрав се прокашля, когато ехото заглъхна. Тифани беше пребледняла.
— Като гледам, — промълви старата вещица — комай днес съм малко нещо сприхава. Сигурно е от съселите — тя пак се прокашля. — Онея, които ме познават или са си заслужили по един или друг начин, ми казват Баба Вихронрав. Няма да придирям, ако и ти ми викаш така.
— Баба Вихронрав? — Тифани беше от шокирана по-шокирана от този пореден шок.
— Не и технично погледнато — добави припряно Госпожа Вихронрав. — Това е, на каквото му викат почетна титла, също както Старата Майчица Еди-коя-си или Добрата Стара Някоя-си или Леля Нещо-си. Да е ясно, че тая вещица е… напълно… е била…
Тифани не знаеше дали да се разсмее или да заплаче.
— Знам — каза тя.
— Така ли?
— Като Баба Болежкова — обясни Тифани. — Тя си беше мойта баба, но всички на Варовитище й казваха Баба Болежкова.
„Г-жа Болежкова“ просто нямаше да върши работа, то си беше ясно. На хората им трябваше някоя по-топла, сърдечна, открита думичка. Всеки можеше да иде при Баба Болежкова.
— То е като да си като баба на всички — допълни тя.
Но не добави: „която им разправя приказки!“
— Е добре тогава. Може и тъй да е. Както и да е, Баба Вихронрав съм, — съгласи се Баба Вихронрав, но бързо допълни — но не и технично погледнато. А сега стига приказки и да мърдаме.
Тя се изправи и пак потегли.
Баба Вихронрав. Тифани го опита няколко пъти наум. Изобщо не познаваше другата си баба, която беше умряла преди тя да се роди. Да наричаш някого другиго Баба беше странно, но пък, кой знае защо, изглеждаше правилно. Нали всеки си имаше по две.
Роилникът ги следваше. Тифани го усещаше. Но не ги приближаваше. Така значи, ето ти чуден трик, който да покажеш на Изпитанията, помисли си Тифани. Баба (умът й потрепна като си помисли тази дума), та значи Баба си имаше план. Не можеше да няма.
Обаче… нещо не беше наред. Имаше още една мисъл, която тя някак си все не можеше да премисли, която все й се изплъзваше всеки път като и се стореше, че а-а да я схване. Роилникът действаше някакси неправилно.