„Желания, желания, желания“, мислеше си разсеяно Тифани, ровейки се в джобовете си за съставките за бъркотия. „Той не е зъл. Дава ни каквото си мисли, че искаме! А какво искат хората? Още желания!“
Не можеш да кажеш: Едно чудовище ми влезе в главата и ме накара. Тя си беше поискала парите да са нейни. Роилникът просто се беше хванал за нейната мисъл.
Не можеш да кажеш: Но аз самата изобщо не съм ги взела! Роилникът използваше каквото намереше — тайните желанийца и пожеланийца, моментите на гняв и досада, всички онези неща, които истинските хора знаеха как да пренебрегват! Той обаче не ти дава да ги пренебрегваш!
И тогава, докато припряно овързваше нещата, яйцето й се изплъзна от ръцете, довери се на гравитацията и се разби върху пръстите на ботуша й.
Тя го зяпна и мракът на отчаянието помрачи пълнопладнието. Защо ли опитах това? Никога досега не бях правила бъркотия, която да става за нещо, та защо ли ми хрумна, че сега ще стане? Защото вярвах, че този път трябва да стане, ето защо. Като в някоя приказка. Изведнъж всичко да си се… подреди.
Да, но това не е приказка, а яйцата свършиха.
Чу се крясък, но този път високо отгоре и с едно само тупване на сърцето той я върна у дома. Беше ястреб, идещ точно откъм слънцето, пикиращ към полето, право към нея.
Пак се издигна като мина над главата на Тифани, бърз като стрела, но в този момент нещо мъничко се отдели от ноктите на ястреба с вика: „Кривънци!“
Роб Секигоопрай запада като камък, но „шляп!“ и над него изведнъж се разтвори кълбо от плат. Две кълба, да сме по-точни, или с други думи Роб Секигоопрай беше „заел“ парашута на Хамиш.
Той го захвърли веднага щом го позабави веднъж и скочи право посред бъркотията.
— Нема да те остаим саминка! — викна той хващайки се за конците. — Ми, че мене ми е клетва наложена, я! Аре давай без хъката-мъката!
— Какво? Не мога! — опита се да го изтръска оттам Тифани. — Не и с теб! Ще те убия! Винаги чупя яйцата! Кого си налагал?
— Нема да ми зяеш! — изкрещя Роб, поклащайки се нагоре-надолу на конците. — Стори го! Или не си ти бабаягата на ридовете! Я, па ’наем дека си ти!
Хората наоколо се разбягаха. Тифани вдигна поглед. Стори й се, че видя роилника като очертание движещо се в прахоляка.
Тя погледна оплетеното нещо в ръцете си и ухиленото лице на Роб.
Моментът дрънна и настъпи.
Вещицата се оправя с нещата, обади се Вторият й Акъл. Няма „не мога“.
Та-ка…
Защо не е ставало досега? Защото е нямало нужда да става. Аз не съм имала нужда да става.
А сега то ми трябва. Не. Аз си трябвам.
Помисли значи. Не гледай шумотевицата, нито това, как роилникът приижда към теб през изпотъпканата трева…
И без това трябва да използва каквото има, така че поне с това всичко е наред. Спокойно. Кротко. Гледай си бъркотията. Мисли за мига. Тук са всичките ти неща от вкъщи…
Не. Не са всичките. Изобщо не са всичките. Този път тя почувства формата на онова, което липсваше…
… и дръпна сребърния кон от врата си, скъса верижката и го закачи на конците.
Изведнъж мислите й станаха хладни и ясни като лед, ярки и блестящи, каквито трябваше да бъдат. Да видим… това по-добре да е тук… а това трябва да се дръпне ей така…
От подръпването конят като че оживя. Полека се завъртя, мина право през нишките и през Роб Секигоопрай, който викна:
— Ич нищо ми нема! А още мънечко!
Краката на Тифани изтръпнаха. Конят проблясваше.
— Нечем да те припирам! — каза Роб Секигоопрай. — Ма, а по-бърже!
Далече съм от вкъщи, помисли си все така спокойно Тифани, но вкъщи си е тук, затворено в мене. А сега си отварям очите. И отново си отварям очите…
Ааах…
Мога ли да съм вещица надалече от моите ридове? Разбира се, че мога. Изобщо не съм те изоставяла, Земьо Под Вълната…
Овчарите от Варовитище усетиха как земята се разтресе, като гръм под торфа. Птичките в храсталаците се пръснаха. Овцете заповдигаха погледи.
И земята се разтресе още веднъж.
Някои казват, че сянка преминала през слънцето. Други казват, че чули тътен от копита.
А едно момченце излязло да лови зайци в долчинката на Коня каза, че склонът се взривил и от него изскочил кон като вълна стигаща чак до небето, а гривата му била като вълна в морето, а козината му била бяла като варовик. Още каза, че конят препуснал право по въздуха като надигаща се мъгла и отпрашил за планините като буря.