„Онази част, която току-що ни разказа тази приказка“ — отговори роилникът — „Частта, която си истински ти“.
— Ами… да. Но и ти трябва да имаш такава. Нали казваш „ние“, кой го казва това? Кой казва, че ти не си ти? Ти не си различен от нас. Просто ние сме много, ама много по-добри в забравянето. И освен това ние знаем, кога да не слушаме маймуната.
„Този път не те разбрахме“ — оплака се роилникът.
— Старата част от мозъка ни, която иска да е главната маймуна и която напада като я стреснат — поясни Тифани. — Тя само реагира. Не мисли. Да си човек значи да знаеш, кога да не си маймуната, нито гущерът, нито още някой от старите отгласи. Ти обаче, когато обземаш някой човек, ти заглушаваш човешката част. Ти слушаш маймуната. Маймуната не знае от какво има нужда, а само какво й се иска. Не, ти не си „ние“. Ти си „аз“.
„Аз“ — замисли се роилникът — „Аз съм аз. Кой съм аз?“
— Искаш ли име? Това помага.
„Да. Име…“
— Винаги ми е харесвало името Артър.
„Артър“ — каза роилникът — „И на мен ми харесва Артър. А ако аз съм, то мога и да спра да съм. И после какво?“
— Създанията, които ти… вземаше, те не умираха ли?
„Да“ — отговори Артър — „Но ние… но аз не виждах, какво ставаше с тях. Те просто преставаха да са.“
Тифани обходи с поглед безбрежния пясък. Не можеше да види никого, но все пак нещо като, че се движеше. Светлината ли се променяше, що ли, все едно й се мяркаше нещо, което не беше за очите й.
— Мисля, — каза тя — че трябва да прекосиш пустинята.
„Какво има оттатък?“ — попита Артър.
Тифани се замисли.
— Някои мислят, че отиваш в по-добър свят. Някои мислят, че се връщаш в същия, но в друго тяло. А други мислят, че изобщо няма нищо и просто спираш.
„А ти какво мислиш?“ — поинтересува се Артър.
— Аз мисля, че няма думи, с които да се опише — отговори Тифани.
„Истина ли е това?“ — попита Артър.
— Мисля, че точно затова трябва да прекосиш пустинята. За да разбереш.
„Ще се заема с това. Благодаря ти.“
— Сбогом… Артър.
Тя почувства, как роилникът потегли. Нямаше много по какво да се усети, — тук помръднат няколко песъчинки, там избучи нещо във въздуха — но той бавно се заплъзга през черния пясък.
— И да пукнеш дано, и да се не повратиш! — изкрещя след него Роб Секигоопрай.
— Не. Не говори такива неща — скара му се Тифани.
— Епа он нали ора умаряше, та да си живее.
— Но не е искал. Той не е разбирал, как са устроени хората.
— Както и да е, ама убави бабини деветини му пробута ти — възхити се Роб. — Таквиз като твойте бабини деветини и гонагъл не мое да скалъпи.
Тифани не беше сигурна дали бяха такива. Веднъж, когато бродещите учители бяха дошли в селото, тя беше платила половин дузина яйца за цяла сутрин образование по Чудесата на Фселената! Скъпичко си беше за образование, вярно, но напълно си струваше. Учителят беше малко смахнат, даже като за учител, но в казаното от него май имаше доста смисъл. Едно от най-изумителните неща за вселената, беше казал той, било, че рано или късно всичко се оказва направено от всичко останало, въпреки че може да минат много милиони години, докато стане това. Другите деца се кискаха или възразяваха, но Тифани знаеше, че нещо, което някога е било живи същества, сега беше варовикът на Варовитище. Всичко се въртеше, дори и звездите.
Много хубава сутрин си беше, особено като се има предвид, че й върнаха половин яйце задето посочи на учителя, че „Вселена“ е написано неправилно.
Истина ли беше? Може пък да нямаше значение. Може би беше просто достатъчно вярно като за Артър.
Очите й, онези вътрешните, които се бяха отворили два пъти, започваха да се затварят. Усещаше как силата изтича от нея. Не може да стоиш задълго в това състояние. Иначе толкова пълно осъзнаваш вселената, че преставаш да осъзнаваш себе си. Колко умно от страна на хората, че са се научили да си затварят умовете. Има ли във вселената нещо по-изумително от скуката?
Тя седна на земята, само мъничко да си почине и загреба една шепа пясък. Той се надигна от дланта й, завихри се като пушек отразявайки звездите, след което се зарея обратно надолу сякаш разполагаше с цялото време на света.