— Е, не беше точно… — започна Тифани.
Но усети нещо опиращо в гърба й. Зашари с ръка зад себе си и намери островърха шапка. Посивяла от старост и доста опърпана. Закзак не би се осмелил да продаде подобно нещо, но другите момичета я бяха зяпнали като прегладнели кучета ръката на месар.
— Ъ-ъ, Госпожа Вихронрав ти даде нейната шапка — промълви затаила дъх Петулия. — Нейната собствена шапка.
— Тя каза, че си родена вещица и че не бива вещица да няма шапка! — не откъсваше поглед от шапката Тюла Суматохова.
— Много мило — каза Тифани, която беше свикнала да носи използвани дрехи.
— Това е само една вехта шапка — изказа се и Аннаграма.
Тифани вдигна поглед към високата девойка и бавно се усмихна.
— Аннаграма? — започна тя вдигайки ръка с разперени пръсти.
Аннаграма отстъпи крачка назад.
— Не, не — писна тя. — Недей! Недей! Някой да я спре!
— Искаш ли балон, Аннаграма? — продължи Тифани смъквайки се от масата.
— Не! Моля те! — Аннаграма отстъпи още крачка назад закрила лице с дланите си, препъна се в една пейка и падна.
Тифани й помогна да стане и я потупа дружелюбно по бузата:
— Добре тогава, няма да ти го купувам. Но, моля те, вземи някой път научи, какво точно значи „буквално“, а?
Аннаграма се усмихна някак си посърнало и успя да произнесе само:
— Ъ, да.
— Добре. И пак ще сме приятелки.
Тя обърна гръб на момичето и отиде да прибере шапката.
— Ъ-ъ, сигурно още не си се освестила докрай — заговори Петулия. — Май не разбираш.
— Ха, аз, нали разбирате, всъщност не се бях изплашила — заяви Аннаграма. — Аз само, за да се посмеем, разбира се.
Никой не й обърна внимание.
— Какво да не съм разбрала? — попита Тифани.
— Това е нейната собствена шапка! — казаха в хор момичетата.
— Ако, такова, тази шапка можеше да говори, какви ли истории можеше, нали разбирате, да разкаже — добави Луси Уорбек.
— Беше само шега — обяви Аннаграма на всекиго, на който би му скимнало да я слуша.
Тифани изгледа шапката. Беше много опърпана и не особено чиста. Ако тази шапка можеше да говори, сигурно щеше да мрънка.
— Къде е сега Баба Вихронрав? — попита тя.
Момичетата ахнаха. Това ги впечатли почти колкото шапката.
— Ъ-ъ… тя няма ли да се сърди, че я наричаш така? — разтревожи се Петулия.
— Тя сама ме покани — увери я Тифани.
— Само дето аз бях чула, че трябва да се познаваш с нея поне, такова, сто години, преди тя да ти позволи да й казваш така… — промълви Луси Уорбек.
Тифани сви рамене:
— Както и да е. Знаете ли къде е тя?
— О, пие си чая с другите стари вещици и бърбори за някакви сосове и как днес вещиците изобщо не били както когато тя е била момиче — отговори й Лулу Муцинкова.
— Какво? — сащиса се Тифани. — Просто си пие чая?
Младите вещици се спогледаха объркано.
— Ъ-ъ, има и курабийки, — каза Петулия — ако е от значение.
— Но тя отвори вратата за мен. Входа за… изхода от… пустинята! Как може след всичко това просто да седне да яде курабийки!
— Ъ-ъ, тези, които аз видях, бяха със захарна глазура — обади се притеснено Петулия. — Не просто някакви домашни…
— Виж какво, — намеси се Луси Уорбек — мислиш ли, че ние, помисли си само, не сме видели нищо? Как си стоиш ей така, с това, такова, сияние около теб, а ние не можем да го преминем, а после Ба… Госпожа Вихронрав идва и направо си влиза вътре, така че и двете, нали разбираш, си стоите там. А после сиянието щрак, изчезва и ти, такова, падаш в несвяст.
— Това, което Луси не успя да обясни като хората, — намеси се Аннаграма — беше, че в действителност не сме те видели да ходиш, където и да е. Само дето имаше сияние, а то може да е било от какво ли не.
От Аннаграма ще стане добра вещица, отбеляза си Тифани. Тя може сама да си разказва приказки, в които буквално да си вярва. И удариш ли я, отскача като гумена топка.
— Не забравяй, че видях коня — включи се Хариета Кръшкачева.
Аннаграма изви очи.
— Ах, да, Хариета си мисли, че била видяла някакъв кон в небето. Освен че, казва ми тя, не било изглеждало точно като кон. А било изглеждало, казва ми тя, както щял бил да изглежда един кон, ако махнеш от него същинския кон и оставиш само конската същина, така ли беше, Хариета?