— Да?
Петулия си пое дълбоко дъх.
— И отсега нататък никога повече да не си посмяла да ме прекъсваш. Никога. Да не си посмяла! Сериозно ти говоря.
Глава тринадесета
Изпитанията за вещици
А после… после започнаха самите Изпитания. То нали заради тях беше всичко. Обаче, когато Тифани излезе обкръжена от момичетата, тя долови витаещия във въздуха въпрос: И какъв е смисълът да се продължава сега? След онова, което се случи?
Но все пак някой пак беше опънал въжетата около арената, а доста от по-възрастните вещици си бяха придърпали столовете до края й, така че като че ли все пак щеше да има нещо. Тифани отиде до въжето, намери си място, седна на земята и остави шапката на Баба Вихронрав пред себе си.
Усещаше как другите момичета се тълпят зад нея и как шушукането, и шептенето се разпространяват из множеството.
… „гледай ти, тя наистина го е направила… ама наистина… чак до пустинята… сама видях праха… ботушите й били пълни догоре, така казват…“
Клюките се разпространяват сред вещиците по-бързо и от тежка настинка. Вещиците клюкарстват като свраки.
Нямаше съдии, нито награди. Както беше казала Петулия, Изпитанията изобщо не бяха за това. Те бяха, за да покажеш, какво можеш, до къде си стигнала, така че хората като си тръгнат да си мислят: „Ей, няма грешка тая Карамела Ботълтуейт.“ Не беше съревнование, ама честна дума. Никой не побеждаваше.
И повярваш ли в това, като нищо ще повярваш също, че луната я търкаля по небето дяволче на име Уилбърфорс.
Колкото до това, което ставаше наистина, като начало някоя от по-възрастните вещици откриваше събитието с някой засукан, но не чак пък изненадващ трик, някой, който всички вече са го виждали, но все още го харесват. Така се разчупваше ледът. Тази година това беше Добрата Стара Тъпчинещова с нейния ансамбъл пеещи мишки.
Тифани обаче не й обръщаше внимание. Точно насреща й, от другата страна на ограденото поле, обкръжена от други стари вещици като кралица на трон, беше седнала Баба Вихронрав.
А шепотът се носеше ли носеше. Сигурно като си беше отваряла очите, са й се отворили и ушите, защото Тифани можеше да чуе шепнения от всички страни на площадката.
… „Без никакво обучение, ей тъй на, да вземе да го направи… Ама видяхте ли оня кон?… Никакъв кон не съм видяла!… И не само да отвори вратата, ами направо да си влезе!… Е да, но кой я прибра, а? Есме Вихронрав, ето кой!… Да, винаги съм го казвала, на всяка новоизлюпена глупачка може да й се отвори късмета да отвори вратата, но виж, за връщането, тук вече си трябва истинско вещерство, това е то, шампионският номер, това е… пребори се с онуй ми ти нещо и там го остави!… Тебе пък ей толкова не съм те видяла да направиш, на вас ти говоря, Виолета Пулсимоун! Това дете обаче… И какво, имаше ли кон или нямаше?… Мислих си аз да изляза с оня мой номер с танцуващата метла, да, ама сега кой ще ти го гледа… И защо Госпожа Вихронрав даде на девойчето шапката си, да ви питам аз вас? Какво ли иска да си мислим, а? Та тя никога пред никого не сваля шапка!“
Можеше да се усети как напрежението прехвърча от островърха шапка на островърха шапка като електрически разряд.
Мишките се стараеха колкото можеха с „Когато бях овчарче“, но се усещаше, че не влагаха цялата си душа. Мишките са много темпераментни и твърде чувствителни създания.
Няколко жени се наведоха към Баба Вихронрав. Тифани видя, как се разразява оживена дискусия.
— Знаеш ли, Тифани, — обади се иззад гърба на Тифани Луси Уорбек — на теб друго не ти трябва, само, такова, ставаш и си го казваш. Нали всички знаят, че си го направила. Искам да кажа, никоя досега, такова, не е правила нещо чак такова на Изпитания!
— И е крайно време дъртата злобарка да загуби — добави Аннаграма.
„Да, но тя не е злобарка“, мислеше си Тифани. „Тя самата е силна и очаква, и от другите вещици да са силни, защото животът на ръба не е за хора, които може да се пречупят.“ А Третият й акъл й подаде същата онази мисъл, която тя не беше успяла да оформи тогава в палатката: „Бабо Вихронрав, ти знаеше, че роилникът ще нападне само мен, нали? Говорила си с д-р Суетон, ти сама ми каза. Та да не би аз да съм ти номерът за днес, а? За колко нещо си се досетила? И колко ли си знаела?“