— За чуване, не съм ги чувал, слава Богу, размина ми се — въздъхна старецът, — ама хората нали разправяха. И нищо чудно… Поиска ли, рогатият и в камъка ще започне да свири. Преди да ни ослободят, една канара в наше село три дни и три нощи буча. С ушите си я чух. А пък щуката се кикотела, защото Жменя не хванал щука, ами дявол.
Старецът си спомни нещо. Настръхна, сякаш му стана студено, стана, бързо коленичи и като пъхаше нервно ръце в ръкавите си, загъгна бързо-бързо по женски:
— Господи, спаси и помилуй нас! Вървя веднъж все покрай реката към Новопавловка. Зададе се буря и така завилня, че Господ да те пази, Господ и Света Богородица… Бързам аз колкото ми стигат силите и що да видя — по пътечката между тръните — тогаз тъкмо цъфтяха тръните — върви бял вол. Чий ли ще е тоз вол? — викам си. Защо са го довлекли тук рогатите? Пък той върви, размахва опашка и — му-у-у! Тъй, ама такова, настигам го аз значи, приближавам се и — що да видя! — то вече не е вол, ами Жменя. Во имя отца и сина и святаго духа! Прекръстих се аз, а той ме гледа и нещо мърмори с втренчени зъркели. Фана ме страх, ви казвам — ужасия! Тръгнахме ние един до друг, дума не смея да му продумам — гръмове трещят, светкавици раздират небето, върбите се свеждат досами водата — и изведнъж, Бог да ме накаже, да умра без изповед, ако не беше тъй, през пътеката притичва заек… Тича, тича, спря се и ни вика с човешки глас: „Здрасти, селяци!“ Марш от там, проклетнико! — викна старецът на рунтавото бяло псе, което пак започна да се върти около коня. — У-у, да пукнеш дано!
— Стават такива работи — обади се пазачът, който все още стоеше облегнат на седлото, без да помръдне; тъй каза това беззвучно и глухо, както говори дълбоко замислен човек.
— Стават — повтори той многозначително и убедено.
— Ама че мръсен старик беше! — продължи старецът вече не толкова разпалено. — Четири-пет години след слободата цялото село го би с пръчки в канцеларията, а той значи взе, че докара гърлена болест в Ковили, та да излее злобата си. Сума народ измре тогаз, чет немат, като от холера…
— А как тъй докара болестта? — попита младият овчар, след като помълча малко.
— Е, то се знае как. За таз работа не трябва много ум, стига само да искаш. Жменя мореше хората с мас от пепелянка. А пък туй е таквоз средство, че народът мре не само от самата мас, ами дори от миризмата й.
— Вярно е — потвърди Пантелей.
— Тогаз нашите искаха да го убият, ама старците не дадоха. Не биваше да го убиваме, защото той знаеше място, където е скрито имане. Нито един друг човек не го знаеше туй място. А пък тук, където е заровено имане, все е омагьосано, тъй че, и да го намериш, нема да го видиш, а той го виждаше. Случвало се е, върви той покрай реката или през гората, а под храстите и канарите — пламъчета, пламъчета, пламъчета. Ей таквиз едни пламъци, като кога гори сяра. С очите си съм ги виждал. Та всички чакаха, че Жменя или ще покаже на хората мястото, или пък ще изкопае сам имането, пък той, дето е речено, като кучето на сеното — лежи на него и ни го яде, ни дава някому да го яде — тъй си и пукна: нито го изкопа туй имане, нито го показа на хората.
Господарският пазач пак запали лулата си и освети за миг големите си мустаци и острия си строг и солиден нос. Малки кръгчета светлина подскочиха от ръцете на фуражката му, пробягаха през седлото по гърба на коня и изчезнаха в гривата край ушите.
— По тия места има много съкровища — каза пазачът.
И като смукна бавно лулата си, той огледа всичко наоколо, спря погледа си на просветляващия изток и добави:
— Трябва да има съкровища.
— А бе, к’во ще приказваме — въздъхна старецът. — По всичко се види, че има, само дето не може да се намери кой да го изкопае, братле. Никой не знае истинските места, а сега комай всичките иманета са омагьосани. За да го намериш и видиш, трябва да имаш такъв талисман, а без талисман нищо, нищичко не можеш направи, драги. Жменя имаше талисмани, ама можеше ли човек да изкопчи нещо от него — на кукуво лято! Тъй си ги вардеше, проклетникът, че на никого нищо да не се падне.
Младият овчар се примъкна съвсем близо до стареца, подпря главата си с юмруци и впери поглед в него. В тъмните му очи заблестя младенчески израз на страх и любопитство и както изглеждаше в тъмнината, опъна и сплеска едрите черти на младото му грубо лице. Той слушаше със затаен дъх.
— И в разни писания е писано, че тук са скрити много иманета — продължи старецът. — Затуй нема к’во да приказваме… не ще и дума. На един старец, войник от Новопавловка, му показали в Ивановка стара грамота, та в таз грамота пишело и за мястото, дето се намира едно имане, и дори колко кила е златото и в какъв съд е турено; отдавна да са го намерили по грамотата туй злато, ама нали е омагьосано, не можеш да се добереш до него.