— Че защо да не можеш да се добереш? А, дядо? — попита младият.
— Сигур има някаква причина, войникът не е разправял точно. Омагьосано… Трябва талисман…
Старецът говореше разпалено, сякаш изливаше душата си пред минувача. Той гъгнеше, тъй като не беше свикнал да говори много и бързо, заекваше и като усещаше този недъг на речта си, стараеше се да го поприкрие с жестове на главата, ръцете и костеливите си рамене; след всяко негово движение ленената му рубашка ставаше на бръчки, смъкваше се към раменете и оголваше почернелия му от слънцето и старостта гръб. Той придърпваше сегиз-тогиз рубашката си, но тя тутакси се свличаше отново. Най-сетне, сякаш изкаран от търпение от непокорната си дреха, старецът стана и заговори с тъга:
— Има щастие, ама к’ва полза от него, щом е закопано в земята? Тъй се и погубва имането нахалос, отива на вятъра, като плява или като тора от овцете! А пък туй щастие е много, момко, толкоз много, че ще стигне за цялата наша околност, ама нали не може да го зърне ни една жива душа! И най-подир ще доживеем да видим, че го изкопали господарите или му турила ръка държавата. Господарите вече започнаха да разкопават могилите… Надушили са нещо! Лакомят се за селяшкото щастие! А и държавата си гледа сметката. В закона е писано, че ако някой селянин намери имане, длъжен е да го предаде на началството! Хайде де — да има да вземат! Трай, коньо, за зелена трева!
Старецът се засмя презрително и седна на земята. Пазачът го слушаше внимателно и се съгласяваше с него, но от израза на лицето и от мълчанието му си личеше, че всичко, което му разказва старецът, не е ново за него, че той отдавна го е премислил и знае много повече от това, което е известно на стария овчар.
— Право да си кажа, десетина пъти през моя живот съм си търсил късмета — каза старецът, като се почесваше стеснително. — На истински места търсех, ама, види се, съм се натъквал все на омагьосано имане. И баща ми е търсил, и брат ми е търсил, ама к’во ще намерят — дявол по пладне, тъй си и умряха без късмет. Някой си калугер беше казал на брат ми Иля, Бог да го прости, че в Таганрогската крепост на едно място под три камъка е скрито имане, но туй имане било омагьосано, а по същото време — помня, че беше през тридесет и осма година — в Матвеев Курган живееше един арменец, който продаваше талисмани. Купил си Иля талисман, взел още двамина с него си и отишли в Таганрог. Хубаво, братко, ама като се приближили до онуй място в крепостта — к’о да видят! — точно там застанал войник с пушка.
В предутринната тишина през степта премина и се разпиля някакъв странен звук. Нещо избухтя страхотно в далечината, тресна се в камък и ехото се понесе из степта: „Бах-бах-бах-бах!“ Когато звукът заглъхна, старецът погледна въпросително Пантелей, застанал все така равнодушно и неподвижно до коня си.
— Сигурно се е откъснала голямата кофа в рудника — каза младият овчар, след като помисли.
Вече се разсъмваше. Млечният път бледнееше и полека-лека се топеше като сняг, губейки очертанията си. Утринното небе помрачняваше и помътняваше, та още не можеше да се разбере ясно ли е, или е покрито с плътни облаци, и само по изчистената лъскава ивица над източния хоризонт и по все още неизчезналите тук-там звезди можеше да се долови какво е всъщност.
Първият утринен ветрец пробяга покрай пътя, без да шумоли, плахо разклащайки само млечока и кафявите стъбла на ланския бурен.
Пазачът се изтръгна от мислите си и разтърси глава. Подръпна с две ръце седлото, опъна подпръга и сякаш не решавайки се да възседне коня, отново застана замислен.
— Да — каза той, — ей ги де са ушите ти, ама не можеш да ги видиш… Има щастие, но не ти стига умът да го намериш.
След тези думи се обърна към овчарите. Строгото му лице беше тъжно и присмехулно като на отчаян човек.
— Да, тъй и ще си умреш без щастие, без да го видиш какво е, що е… — каза той, като отделяше всяка дума, и повдигна левия си крак към стремето. — Който е по-млад, може и да го дочака, а на нас ни е време да се откажем дори да мислим за него.
И като поглаждаше големите си, навлажнени от росата мустаци, възседна тежко коня и замислено се взря в далечината, като че ли беше забравил или недоизказал нещо. В синкавата шир, където последният видим хълм се сливаше с мъглата, нищо не помръдваше; стражевите и надгробните могили, които се издигаха тук-там над хоризонта и безкрайната степ, изглеждаха сурови и мъртви; в тяхната неподвижност и безмълвие се усещаха векове и пълно безразличие към човека; ще минат още хиляди години, ще умрат милиарди хора, а могилите все ще стърчат в степта, както са стърчали, без да жалят ни най-малко за мъртвите и без да се интересуват от живите, и нито един човек няма да узнае защо стърчат тук и каква степна тайна крият под себе си.