С ужасна яснота Лучия Санта осъзна, че Джино няма да се върне у дома след войната. Че мразеше нея така, както тя мразеше баща си. Че и той ще стане странник и ще търси непознати Америки в мечтите си. И тогава за първи път Лучия Санта се примоли за милост. "Само да чуя стъпките му на вратата и ще преживея отново тези четирийсет години. Ще разплача баща си, ще стана странник, ще плавам през страшния океан. Ще оставя мъжа си да умре, ще се изправя пред онази къща в Джърси и ще крещя ругатни на Филомена с Винченцо на ръце, а после ще плача до ковчега му. И после ще го направя още веднъж."
Но като изрече всичко това, ѝ дойде много. Лучия Санта вдигна глава и видя, че Салваторе и Лена я гледат нетърпеливо. Сериозните им лица я накараха да се усмихне. Силата нахлу отново в тялото ѝ и тя си помисли колко хубави са последните ѝ две деца. А и изглеждаха толкова американски, това я учуди донякъде, сякаш бяха избягали от нея и от останалите членове на семейството.
Салваторе държеше палтото ѝ разтворено, за да го облече лесно, като стане. Лена промълви:
— Ще пиша на Джино новия адрес веднага щом пристигнем там.
Лучия Санта я погледна остро, убедена, че не е казала нищо на глас. Но лицето на младото момиче толкова приличаше на Джино, че се разплака отново. Тя хвърли последен поглед на голите стени и напусна четирийсетгодишния си дом завинаги.
На Десето авеню три жени, облечени в черно, я чакаха със скръстени ръце. Тя ги познаваше добре. Едната вдигна обрулена длан да я поздрави и извика:
— Лучия Санта,Виопа fortuna!
Изрече го искрено, без злоба, но с някаква предупредителна нотка, сякаш казваше: "Пази се, идат години, животът не е свършил." Лучия Санта кимна с глава за благодарност.
Лари потупваше кормилото нетърпеливо, докато всички се наместиха в лимузината. После потегли бавно, за да могат да го следват двете товарни коли, на изток към моста Куинсбъро. Отначало заради майчините сълзи настъпи тягостна тишина, после трите малки деца се разпищяха и започнаха да се карат. Луиза извика и им затвори устата с плесник. Напрежението се разсея и всички се разприказваха за къщата. Лари каза, че ще стигнат дотам за час. През две минути хлапетата питаха:
— Стигнахме ли Лонг Айланд?
А Сал или Лена отговаряха:
— Не, още не сме.
Лучия Санта свали прозореца да вдъхне чист въздух. Взе едно от малките момчета в скута си, а Лари ѝ се усмихна и каза:
— Страхотно ще си поживеем заедно, а, мамо?
Лучия Санта погледна Лена в очите, но това невинно дете беше като Джино — твърде простодушно, за да разбере усмивката на майка си. Октавия също се усмихна. За тях двете Лари беше напълно прозрачен. И двете разбираха. Лари беше доволен, че Луиза и малчуганите ще имат компания, докато той, животното недно, ще гони настървените от войната момичета.
После се изкачиха по склона на моста Куинсбъро, който минаваше през наклонените, проблясващи сенки на увисналите проводници. Малките се изправиха да видят каменистосивата вода отдолу, но само след няколко мига слязоха от моста и вече караха по широк булевард с дървета от двете страни. Децата се разпищяха и Лучия Санта им каза: да, вече бяха на Лонг Айланд.