Истината: тези селянки от планините на Италия, чиито бащи и деди умираха в същата стая, в която бяха родени, тези жени обичаха сблъсъка на камъка и стоманата в големия град, грохота на влаковете в работилниците отсреща, светлините над Палисейдс далече надолу по Хъдсън. Като деца те бяха живели в самота, на земя толкова бедна, че хората се пръскаха поединично по планинските склонове да дирят поминък.
Дързостта им донесе свободата. Те бяха пионери, макар да не бяха прекосявали прерии и да не бяха усещали чернозема под краката си. Те живееха в една по-тъжна прерия, където езикът бе чужд, където децата им ставаха членове на друга раса. Това беше цената, която трябваше да платят.
Сред всичко това Лучия Санта мълчеше. Тя чакаше своята приятелка и съюзничка леля Луче. Отдъхваше, трупаше сили за дългите часове с весели препирни, които предстояха. Все още беше ранна вечер, а те не се прибираха преди полунощ. Стаите не изстиваха дотогава. Тя прибра ръце в скута и обърна лице към лекия ветрец, който се носеше от реката под Дванайсето авеню.
Дребна, закръглена, красива жена, Лучия Санта беше в разцвета на силите си — духовни и физически, — храбра и без страх от живота и неговите опасности. Но не безразсъдна и лекомислена. Беше силна, опитна, вечно нащрек, добре подготвена за голямата отговорност да отгледаш многобройна челяд до зрелост и самостоятелност. Единствената ѝ слабост беше липсата на онази вродена хитрост и съобразителност, които помагат на хората много повече от добродетелта.
Лучия Санта беше напуснала дома си в Италия преди повече от двайсет години, когато беше седемнайсетгодишна. Пропътува три хиляди мили през тъмния океан до една чужда страна и чужди хора и заживя с мъж, когото познаваше само от невинните детски игри.
Като сама се укоряваше за своето безумие, но без да крие гордостта си, тя често разказваше за това.
Дошло време, когато баща ѝ строго, но със съжаление казал на нея, любимата си дъщеря, да не се надява на чеиз. Стопанството било много бедно. Имали дългове. Животът занапред щял да става по-тежък. И толкоз. Можела да си намери само съпруг, луд от любов.
В този момент тя изгубила почти всякакво уважение към баща си, към дома си, към родината си. Булка без чеиз е срамота, все едно да стане от неоцапано с кръв брачно ложе, че даже и по-лошо, защото тук не може да се прибегне до хитрост, не може да се насрочи брачната нощ около периода. Мъжете дори и това прощават. Но кой мъж ще вземе жена, дамгосана от безнадеждна бедност?
Само бедните могат да разберат срама от бедността, по-голям от срама на най-големия грешник. Защото грешникът, победен от собствената си добра страна, в известен смисъл е победител. Но бедните са победени, и толкоз: от своя свят, от своитеpadrones,от съдбата и времето. Те са просяци, които постоянно търсят милостиня. За бедните от векове насам благородството на честния труд е мит. Техните добродетели им носят унижения и срам.
По онова време Лучия Санта беше безпомощна, макар че ядовитите ѝ момичешки желания не стихваха. Тогава дойде писмото от Америка: момче от съседно стопанство, другарче от детинство, я молеше да заживее с него в новата земя. Всичко било уредено, както се полага, от двамата бащи. Лучия Санта само се мъчеше да си спомни как изглежда момчето.
И така, един слънчев италиански ден Лучия Санта и две други девойки от селото били придружени до общината, а после до църквата от разплаканите си родители, лели и сестри. Трите момичета се качили на кораба — булки задочнички, които плаваха от Неапол за Ню Йорк, по закон станали американки.
Като насън Лучия Санта влезе в страна от камък и стомана, същата нощ легна с непознат, който ѝ беше законен съпруг, роди му две деца и беше бременна с третото, когато той безразсъдно се затри в една от онези злополуки, които съпътстваха строителството на новия континент. Тя прие всичко, без да се окайва. Скърбеше, вярно, но не беше същото. Просто молеше съдбата за милост.
Дори и тогава, като бременна вдовица, все още млада и без да има към кого да се обърне, тя не се поддаде на ужаса и отчаянието. В нея имаше изключителна сила — нещо често срещано при жените — да понася трудности. Но тя не беше от камък. Участта ѝ не я отчужди от хората — направиха го приятелите и съседите, същите тези сплотени съседи, които споделяха летните нощи.