Ето какво би искал спокойно да обясни на дъщеря си: че тя не би трябвало да се тревожи за него, защото той щеше да се справи с положението. Пък и при една по-обективна преценка смъртта не бе най-нетърпимата, върховната несправедливост: той не би махнал с лека ръка на възможността да поживее няколко допълнителни десетилетия, но все пак би било редно да се признае, че бе имал достатъчно време да вкуси от сладостите на живота, да изпита радостите, мъките и изненадите в него…
— А ти добре ли си? — попита внезапно Анджи, измъквайки го от размишлението.
Погледна я с нежност, докато тя повдигаше непослушната къдрица, падаща върху сините й очи.
Усети как гърлото му се свива и как го залива мощна вълна на чувства и вълнение.
По дяволите, точно сега не е моментът да се отстъпва!
— Трябва да ти кажа нещо, миличка…
Малко по малко усмивката на Анджи изчезна, сякаш тя предчувстваше вече лошата новина.
— Какво има?
— Имам тумор в белия дроб.
— Какво? — извика тя, не можейки да повярва.
— Имам рак, Анджи.
Смаяна, тя остана безмълвна няколко секунди, а после попита със сподавен глас:
— Ти ще можеш ли, ще можеш ли… да се оправиш?
— Не, миличка, навсякъде има метастази.
— Мамка му…
Зашеметена, тя се хвана с две ръце за главата и остана така известно време. Когато отново я изправи, една сълза се стичаше по бузата й, но очевидно все още не бе изгубила всякаква надежда.
— Но… не се ли консултира със специалисти? Има нови технологии за лечение на рака със стволови клетки. Може би ако…
— Много е късно… — прекъсна я той с недопускащ възражение тон.
Анджи изтри сълзите си с ръкава на своя пуловер, но от това нямаше никаква полза: сълзите й течеха съвсем сами, без тя да може да ги спре.
— И откога го знаеш това?
— Два месеца.
— Но… защо не ми каза нищо?
— За да те предпазя, за да не ти причинявам мъка…
Тя изведнъж се нервира:
— Значи от два месеца насам всеки път, когато си говорим по телефона, ти ме оставяш да те засипвам с моите скапани проблемчета, без да сметнеш за необходимо да ми кажеш, че си болен от рак!
— Ти започваше първата година от болничната си практика, Анджи, това бе един доста напрегнат период за теб и…
— Мразя те! — извика тя, ставайки от масата.
Той се опита да я задържи, но тя го отблъсна и напусна, тичайки, ресторанта.
Дъждът се лееше като из ведро, когато Елиът на свой ред излезе от заведението. Небето бе покрито с дебело наметало черни облаци и гръмотевицата тътнеше почти непрестанно. Лекарят съжали, че не бе взел нито чадър, нито шлифер, защото лененото му сако бе успяло да прогизне за по-малко от две секунди. С мълниеносна бързина той разбра, че няма да му бъде много лесно да се добере до Анджи. Движението бе блокирано, такситата и автобусите — превзети с пристъп.
Първото му намерение бе да отиде до обръщалото на трамваите при кръстовището на „Пауъл“ и „Маркет стрийт“, но бързо се отказа от тази идея: дъждът не бе обезкуражил туристите, които напираха към това място, за да видят как операторите обръщат мотрисите в обратната посока едва ли не със силата на една човешка ръка. Прецени подобно чакане за безкрайно и се изкачи към площад „Юнион“ с надеждата да хване някоя от тях в движение. Но първите две, които преминаха покрай него, бяха до такава степен натъпкани, че дори и не опита своя шанс. В замяна на това успя да се вкопчи на стъпалото на третата в момента, в който тя изкачваше най-стръмната част от своя маршрут.
Остана в трамвая чак до последната спирка — „Фишерманс Уорф“, старото рибарско пристанище на Сан Франциско, днес колонизирано от ресторанти за туристи и магазинчета за сувенири. Треперейки от студ, Елиът отмина сергиите с морски дарове, където продавачите, демонстрирайки невероятно красноречие, ловко лишаваха от живот пълзящите във всички посоки крабове, преди да ги хвърлят в огромни тенджери, врящи по тротоарите, в очакване на поредния лакомник. Дъждът бе удвоил своята сила, когато пристигна на площад „Гирардели“. Мина покрай старата шоколадова фабрика и се упъти към Форт Мейсън19.
Мокър до кости, пронизван от тръпки, той продължи с бърза крачка своя път. Вятърът духаше с оглушителен вой и се смесваше с дъжда, за да го шиба с водните си камшици по лицето. При това физическо усилие болките в дробовете и в долната част на гърба бяха оживели, но те не можеха да му попречат да открие своята дъщеря. Той знаеше къде тя има навика да ходи в мигове на тъга и униние.
19
Форт Мейсън — военноморска крепост с тежка артилерия, построена в края на Гражданската война (1864 г.) и защитавала пристанището на Сан Франциско повече от 100 год., днес част от т.нар. „Парк Голдън Гейт“ (Golden Gate National Recreation Area).