Тогава почувства прилив на кръв, насочващ се към гърлото му, а после особен метален вкус, който изпълва устата му. Изведнъж въздухът започна да не му стига и бе обзет от характерното потреперване, известяващо завръщането му в своята епоха. Без да се бави, той стана от пейката и се отправи към кафенето.
Пристигайки при масата на своя двойник, той имаше на разположение съвсем малко време, колкото да го предупреди:
— Този път си отивам за добро, Елиът. Забрави всичко, което съм ти казал и което си видял. Продължавай да живееш своя живот, сякаш никога не си ме срещал.
— Няма ли да се върнете пак?
— Не, това бе последният път.
— Защо?
— Защото твоят живот трябва да се върне в естественото си русло. И защото аз вече получих това, за което бях дошъл.
Той трепереше все повече, но същевременно ясно съзнаваше, че не можеше да се изпари ей така в средата на залата. Елиът му помогна да облече сакото си и го последва до тоалетните.
— За какво бяхте дошли тук?
— Исках да видя още веднъж Илена, това е всичко.
— Защо?
— Страшно ми досаждаш с твоите въпроси!
Но младият лекар бе решен да не го пуска. Бе вкопчил ръцете си около врата на възрастния мъж сякаш за да му попречи да го напусне прекалено бързо.
— Защо искахте да видите отново Илена? — изкрещя той, блъсвайки го върху стената на тоалетните.
— Защото тя скоро ще умре — изрече най-сетне ключовото признание възрастният Елиът.
— Как така ще умре? Кога?
— Скоро.
— Но тя е на двадесет и девет години. Човек не умира на двадесет и девет години!
— Престани да дрънкаш глупости! Ти си лекар, знаеш много добре, че това може да се случи по всяко време.
— Но защо е умряла толкова млада?
С очи, пълни със сълзи, другият не отвърна нищо. После, точно преди да изчезне, промълви една непоносима фраза:
— Защото ти я уби…
12
Всички ние търсим тази единствена личност, която ще ни донесе липсващото в нашия живот. И ако не успяваме да я намерим, можем само да се молим тя да е тази, която ще ни намери…
Флорида, 1976 год.
Елиът е на 30 години
Бяха поели на път рано призори.
Вятърът духаше силно в южна посока, прогонвайки облаците от небето и отнасяйки със себе си първите нападали есенни листа. Елиът бе на волана на мощния „Тъндърбърд“ карайки по пътя към Маями, а Илена приключваше нощта на съседната седалка.
Младата жена си бе уредила два свободни дни и двамата бяха решили да си подарят един удължен уикенд в Кий Уест, където живееше чичото на Илена. Това бе краткотрайното бягство от обичайния ритъм и напрежение, което още преди години си бяха обещали, но което непрестанно бяха отлагали за някой по-удобен момент. Човек винаги има чувството, че времето е пред него…
За десети път през последните пет минути Елиът се обърна, за да се убеди, че нищо не смущава съня на неговата любима. Погледна я, сякаш бе някакъв крехък и скъпоценен предмет, над който би трябвало денонощно да бди. Равномерното и спокойно дишане на младата жена бе пълна противоположност на вълнението, което клокочеше в неговата душа.
Би трябвало да гребе с пълни шепи от радостите на кратката ваканция и от възвърналата се хармония между него и жената, която обичаше. Умът му обаче скиташе другаде, съвършено потресен от това, което неговият двойник му бе разкрил. В главата му все още отекваха някои от неговите думи и заплашителните нотки в тях: Илена скоро ще умре… защото ти я уби. Всичко това изглеждаше абсурдно, но поне засега трябваше с прискърбие да признае, че всичко, което другият му бе разказал, в крайна сметка се оказваше съвършено точно.
Бе разсъждавал през цялата нощ върху всичко това и бе стигнал до нещо, което не можеше да си обясни: ако Илена трябваше да умре, защо неговият пътешественик във времето не му бе дал повече сведения, за да му помогне да я спаси? И най-вече защо бе заявил, че това е последният път, когато се връща, за да се срещат?
— Пътя трябва да гледаш, не мене! — укорително се обади Илена, която бе отворила очи и се протягаше на седалката.
— Проблемът е, че си много по-красива от пътя…