Макар че се опитваше да се държи храбро, младият лекар живееше в постоянен смут, тревожейки се при всяко, дори и най-невинното, действие на Илена и дебнейки непрестанно за нова поява на своя двойник.
Но другият не се бе появявал напоследък…
Ето защо имаше дни, през които Елиът започваше да храни надежди, че цялата тази история е била само лош сън. Ами ако тези срещи бяха протекли единствено в неговата глава? В края на краищата подобно нещо не бе невъзможно: поради вездесъщия стрес все повече и повече хора падаха жертви на „прегаряне“, на професионална преумора, която можеше да ги доведе до тежка депресия, та дори до загуба на представа за действителността. Може пък и той да е станал жертва на подобна патология? Може би нещата отново бяха влезли в обичайния си ред и този епизод би трябвало да остане просто един лош спомен?
Толкова би искал да вярва във всичко това…
Зимата бе предявила своите права над Сан Франциско, сковавайки града в тежък студ и навъсена сивота, развеселявана единствено от коледните украси и илюминации.
През тази сутрин на 24 декември Елиът пристигна в болницата, излъчвайки добро настроение. Това бе последното му дежурство преди почивните дни. Илена трябваше да пристигне привечер, а на сутринта двамата щяха да заминат за Хонолулу, за да прекарат една безгрижна седмица под кокосовите палми и блестящото слънце.
Денят все още не бе настъпил, когато една линейка влетя с вой на сирените си в болничния паркинг. В нея се намираше носилка, а върху носилката — жена с много тежки обгаряния.
Всичко бе започнало половин час по-рано, когато пожарникарите бяха повикани, за да изгасят пожар в сграда на „Хейт-Ашбъри“. Това бе стара и порутена постройка, използвана често от наркомани и клошари. В нея някъде около пет часа, в най-лошия миг от тежък хероинен bad trip, млада жена бе изляла върху себе си туба с бензин и бе драснала клечката.
Наричаше се Емили Дънкан. Бе на двадесет години и имаше още само няколко часа живот.
Тъй като отделението за бърза помощ имаше спешна нужда от хирург, Елиът незабавно бе повикан за подкрепление. Когато се наведе, за да прегледа пациентката, той изпита потрес от ужасното състояние на раните.
Уврежданията се простираха върху цялото тяло на младата жена: изгаряния от трета степен, които деформираха краката, гърба, гръдния кош… Почти всички коси бяха изгорени и лицето й не личеше под дълбоките открити рани. Върху бюста и цялата предна част на тялото огромно констриктивно20 изгаряне стягаше гръдния й кош, сякаш могъщ звяр го бе захапал в своите челюсти и безмилостно го душеше.
За да улесни дишането Елиът избра да извърши два странични разреза, но в момента, в който приближи скалпела до нейния торс, усети как ръката му се отдръпва от тялото. Тогава затвори очи за секунда, стремейки се да прогони всякакви емоции и да възвърне концентрацията си. В крайна сметка професионализмът взе връх над чувствата и той започна операцията, без да трепне.
През по-голямата част от сутринта медицинският екип се занимаваше с Емили, правейки всичко възможно, за да осъществи най-правилното лечение и да успокои ужасните болки, които я измъчваха.
Твърде бързо обаче стана ясно, че младата жена не можеше да бъде спасена. Нейните рани бяха прекалено дълбоки и всеобхватни, дихателните й способности — твърде слаби, а бъбреците й отказаха да функционират. Ето защо се задоволиха да я стабилизират и да чакат…
В началото на следобеда, когато Елиът отвори вратата на стаята, в която Емили лежеше, той я намери покрита с бинтове и набодена с игли за вливане на серуми. Бе изненадан от странното спокойствие, което цареше в болничната стая, един вид прелюдия към предстоящото злокобно бдение над болната, смущавано единствено от ударите на сърцето, изскачащи върху екрана на монитора.
Елиът се приближи до леглото и погледна младата жена. Кръвното й налягане оставаше тревожно, въпреки че въздействието на хероина бе преминало и тя, по всичко изглежда, се бе върнала в съзнание.
Може би достатъчно, за да разбере, че е осъдена…
Той взе една табуретка и седна мълчаливо до това момиче, което не познаваше и за което не можеше повече нищо да направи. Не бяха открили никакви нейни близки и никой не бе тук, за да я съпровожда в последната й битка. Елиът би предпочел да бъде някъде другаде, но не избягна този отчаян поглед, който се бе вкопчил в неговия. В него се четеше ужас, но също и въпроси, на които той нямаше отговор…