Бяха му предложили класическото лечение — коктейл химио- и лъчетерапия, — но той бе отказал. В този стадий на болестта нямаше особен смисъл да се опитва каквото и да било. Изходът от битката вече бе предизвестен: оставаха му няколко месеца живот.
Засега той успяваше да прикрива болестта си, но знаеше, че няма да може да отлага нещата до безкрайност. Кашлицата му ставаше упорита, болките в ребрата и рамото ставаха все по-силни и от време на време го обземаха внезапни пристъпи на отпадналост, докато всеобщото убеждение беше, че той е неуморим.
Спохождаха го страхове, но не от болката. Това, от което най-много се боеше, беше реакцията на околните. Особено на Анджи, двадесетгодишната му дъщеря, студентка в Ню Йорк, и на Мат, най-добрия му приятел, с когото бе споделял всичко.
Елиът излезе от банята, избърса се припряно и отвори гардероба. С придирчивост, по-голяма от когато и да било, заизбира какво да облече: риза от египетски памук, италиански костюм, изискана вратовръзка. Докато се подготвяше, сянката на болестта изчезна. Нейното място бе заето от образа на мъж, който все още бе в своята сила, все още се отличаваше с приятен и привлекателен вид. Съвсем доскоро, благодарение на несъмнения си чар, той успяваше да излиза с млади и красиви жени, които понякога не достигаха и половината на възрастта му. Но тези връзки бяха мимолетни. Всеки, който се бе докоснал по-отблизо до Елиът Купър, знаеше много добре, че само две жени изпълваха неговия живот отначало докрай. Първата бе дъщеря му Анджи. Втората се наричаше Илена.
Тя беше мъртва от тридесет години.
Елиът излезе на тротоара и бе посрещнат от слънцето, вълните и вятъра. Спря се за миг, за да изпита наслада от раждащия се ден, след което отвори вратата на малък гараж. Там се пъхна в старата оранжева Костенурка1, последна останка от отдавна отминалата епоха на хипитата. Със смъкнат гюрук колата предпазливо се вля в движението по булеварда, за да се изкачи по „Филмор стрийт“ към викторианските сгради на „Пасифик Хай“2. Досущ като във филмите, улиците на Сан Франциско, стръмни и полегати, образуваха забавни „руски хълмчета“3. Но Елиът вече бе преминал възрастта, когато ускоряваше колата така, че да подскочи във въздуха при преминаването на билото им. Достигнал до „Калифорния стрийт“, той зави наляво и пресече пътя на едно трамвайче, което превозваше първите подранили туристи към Китайския квартал. Преди да достигне до тази част на града, той влезе в подземен паркинг между два блока зад Грейс Катедрал и малко след това вече бе пред входа на Медицински център „Ленъкс“, където, работеше повече от тридесет години.
В качеството си на завеждащ отделението по детска хирургия Елиът беше смятан за един от първожреците на болницата. На този пост обаче бе издигнат наскоро, с голямо закъснение спрямо забележителните му постижения. През своята кариера той се бе посветил изцяло на пациентите, опитвайки се — нещо рядко при хирурзите — да не се ограничава с чисто техническата страна на лечението, а да държи сметка и за емоционалната й съставка. Почестите и наградите изобщо не го впечатляваха, да не говорим, че никога не се бе опитвал да си изгради мрежа от връзки чрез неделни турнирчета по голф или разходки край бреговете на Тахо4. И все пак, когато се налагаше някое от децата на неговите колеги да бъде оперирано, в повечето случаи те се обръщаха именно към него — знак, който означаваше твърде много в този занаят.
— Можеш ли да ми анализираш ето това?
Елиът подаде на Самюъл Белоу, завеждащия болничната лаборатория, малко найлоново пликче, в което бе пресипал дребните частици вещество, полепнали по дъното на флакончето със златистите хапчета.
— Какво е това?
— Очаквам ти да ми кажеш…
Сетне мина като порив на вятъра през кафенето, изгълта на големи глътки първата си доза кофеин, преди да се качи в хирургическия блок, където се преоблече и присъедини към малкия си екип, състоящ се от анестезиолог, медицинска сестра и интернистка от Индия, която бе на стаж при него. Пациентът бе крехко седеммесечно бебе на име Джак, страдащо от цианогенна кардиопатия. Тази сърдечна малформация, която възпрепятстваше правилното снабдяване с кислород на кръвта, придаваше мъртвешко излъчване на неговото личице, вдървяваше пръстчетата и оцветяваше устните му в синьо.
2
Елитен квартал в Сан Франциско, отличаващ се с архитектурата си в стил ретро и прекрасната гледка към залива и моста „Голдън Гейт“.
3
Руски хълмчета — зимен атракцион, представляващ поредица от изкуствено изградени стръмни спускания и нагорнища, започващи от кула, на която хората се изкачвали по стълби. На височина достигали до 20–25 м (7–8 етажен блок), на ширина — до 30 м, а наклонът им — до 50%. Появили се за пръв път през XVI в. в Русия.