Елиът влиза в стаята и се приближава до него.
Момчето, което лежи в нея, е французин. Въпреки десетте дни, прекарани в кома, той има смеещи се очи, жизнерадостна муцуна и леко иронична усмивка.
— Значи ти си моят спасител! — шегува се той, произнасяйки думите с лек акцент.
— Май е така — отвръща Елиът.
Двамата не са разменили, дето се казва, и три думи, но полъхът на взаимната симпатия вече се носи във въздуха.
— Сега ще има вечно да ти вися на гърба — обявява французинът.
— Така ли?
— Дотогава, докато не ти върна услугата и на свой ред не намеря повод да ти спася живота…
Елиът се усмихва. Поради радостта от живота, която излъчва, момчето тутакси му е харесало. Предугаждайки в него както пълната си противоположност, така и пълноценното си допълнение, той му подава ръка и се представя:
— Казвам се Елиът Купър.
— Аз съм Мат Делюка.
По-късно, когато ще се връща в мислите си към този период, Елиът ще си даде сметка до каква степен той е променил живота му, и то завинаги.
Една сутрин, за да последва едно момиче в метрото, той се бе качил в един вагон вместо в друг.
Този избор му бе спасил живота и му бе позволил да намери…
… любов,
приятел
и призвание.
В рамките само на няколко дни през онази далечна година той се бе превърнал в мъж.
Сан Франциско, 2006 год.
Елиът е на 60 години
Все още унесен в спомените от миналото, Елиът паркира на билото на Телеграф хил, след което продължи пеша по „Филбърт Степс“. Слезе по потъналите в туфи цветя стъпала и спря пред елегантната къщичка в стил „ар деко“. Тласна вратата, която преграждаше пътя към градината, и тъй като прозорецът бе полуотворен, почука по дървения капак и извика:
— Аз съм, Мат! Чакам те навън.
Почти веднага Мат отвори вратата и се изблещи в знак на огромна изненада.
— Елиът?
— Побързай, старче, трябва да минем и При Френсис, за да купим сандвичи. Ако много се туткаш, няма да остане нищо от панерчетата за лакомници22 и ти ще ръмжиш, защото няма да имаме нищо по-отбрано за ядене.
— Какво търсиш тук, Елиът?
— Не трябваше ли днес да излезем на разходка с корабче из залива?
— Какво корабче?
— Какво? На папата!
— Що за история разиграваш, Елиът?
— По дяволите, Мат! Не ми ли изпрати точно ти SMS снощи с предложение да направим…
Мат го прекъсна рязко:
— Стига, Елиът! Не съм ти изпращал никакъв SMS поради простата причина, че с теб не сме си говорили от тридесет години насам!
Този път дойде ред на Елиът да ококори очи и да остане като гръмнат.
Погледът му потърси този на Мат и части от секундата бяха достатъчни, за да остане с убеждението, че последният изобщо не се шегува.
— Слушай — отново поде Мат, — не знам каква игра играеш, но днес нямам време за губене. Затова ме извини, но…
— Чакай, Мат, чакай! Та ти си мой приятел! С теб се чуваме по телефона всеки ден и се виждаме поне по няколко пъти на седмица!
Французинът присви очи, сякаш за да си спомни нещо далечно и скрито дълбоко в гънките на паметта.
— Така е, бяхме приятели, но това бе много отдавна…
Той тъкмо се канеше да затвори вратата, когато лекарят го попита с умолителен тон:
— Но какво ни се е случило? Да не би да сме се скарали?
— Ти полудял ли си, или какво? Не се прави, че всичко си забравил!
— Припомни ми какво се е случило.
Мат се поколеба за миг, но после все пак изпълни молбата на Елиът:
— Това бе преди тридесет години. Всичко вървеше добре между нас до деня, в който ти започна да губиш почва под краката.
— Какво значи това?
— Започна да разправяш странни истории за някакъв тип, който бил намерил начин да пътешества във времето и който бил твоето второ „аз“, но по-възрастен… С две думи, ти беше откачил. Направих всичко, каквото беше по силите ми да ти помогна до деня, в който ти съвсем изперка и премина всякакви граници…
— Кога беше това, Мат? Кога точно?
— Точно в деня на Коледа — припомни си внезапно французинът, смутен от подобно сравнение. — Спомням си, защото това бе и денят, в който ти скъса с Илена…
22
Панерчета с асорти от сладки, вина, сандвичи или други кулинарни произведения, предлагани от някои изискани заведения.