XII
Беше четири часът, когато се привързаха към пристана „Фирие“. Кеят беше пуст, началникът и пазачът очевидно ги нямаше наоколо. Но това не можеше да заблуди Пит и Сандекър. Те знаеха, че всяко тяхно движение се наблюдава, откакто „Гримси“ беше заобиколил пристанищния вълнолом.
Преди да напусне окаяното и нащърбено корабче заедно с Тиди и Сандекър, Пит остави една бележка при щурвала.
Съжалявам за бъркотията. Нападна ни ято червеношиести вредители. Впишете ремонта на наша сметка.
Подписа я Адмирал Джеймс Сандекър.
След двадесет минути се намираха в консулството. Младите служители, които бяха се справили толкова майсторски с ролята на професионални продавачи на стръв, ги бяха изпреварили с пет минути и вече бяха заключили двата модела в касата на консула. Сандекър им благодари от сърце и им обеща да замени леководолазната екипировка, която Пит бе принуден да пусне на дъното, с най-добрата, произвеждана в САЩ.
Пит набързо взе душ, преоблече се и пое с такси към летището в Кефлавик.
Наетото черно волво скоро напусна чистия от мъгла красив град и навлезе в тесен асфалтов пояс покрай крайбрежието. Вдясно се простираше Атлантикът и в момента водите му бяха сини като егейското обкръжение на гръцките острови. Вятърът духаше откъм морето и той усещаше мириса от малката флотилия риболовни лодки, които се прибираха към пристанището, надигани от неуморните вълни. Отляво се простираха зелени поля, в които ниви се редуваха с ливади с пасящи крави и прочутите дългогриви исландски понита.
Докато минаваше през красивата околност, Пит се замисли за викингите, тези мръсни и здраво пиещи биячи, които бяха опустошили всеки цивилизован бряг, на който им бе стъпил кракът. Романтиката, преувеличаването и разкрасяването обаче ги бяха съпътствали през вековете. Бяха пристигнали и в Исландия, бяха процъфтели, а след това изчезнали. Но традициите на древните скандинавци не бяха забравени в тази страна, където корави, загрубели от морето мъже излизаха всеки ден през бурите и в мъглата да прибират рибата, която хранеше нацията и нейната икономика.
Мислите на Пит скоро бяха върнати в реалността от гласа на шофьора на таксито, тъй като вече навлизаха в летището.
— При главната сграда ли искате да ви оставя, сър?
— Не, при хангарите за поддръжка.
Шофьорът се замисли за миг.
— Съжалявам, сър. Те се намират в самия край на аерогарата, където обикновените граждани нямат достъп. При пистите се допускат само служебни автомобили.
Нещо в акцента на шофьора заинтригува Пит. После се сети какво е. Чувстваше се безспорна среднозападна американска напевност.
— Да опитаме все пак, а?
Шофьорът сви рамене, изтегли колата до вратата към пистите и спря при знака на висок, слаб, сивокос човек в синя униформа, който излезе от строга бяла барака, каквато, изглежда, имаше при всички входни врати. Той приятелски допря пръсти до козирката на фуражката си. Пит свали прозореца и му показа служебната си карта от Военновъздушните сили.
— Майор Дърк Пит — представи се той официално. — Изпълнявам важна задача на американското правителство и ми трябва достъп до търговския хангар, където се държат самолетите с полети без разписание.
Пазачът го гледаше безучастно, докато Пит приказваше, после се усмихна глуповато и сви рамене.
Шофьорът излезе от колата.
— Той не разбира английски, господин майор. Позволете ми да преведа.
Без да изчака потвърждение, шофьорът сложи ръка на рамото на пазача и внимателно го поведе обратно към вратата, като му говореше бързо на исландски и ръкомахаше оживено. Това беше първата възможност за Пит да го огледа добре.
Шофьорът беше среден на ръст, малко под метър и осемдесет, на двадесет и шест-седем години, с обичайната комбинация от сламена коса и светла кожа. Ако Пит го беше срещнал на улицата, би го приел за млад бизнесмен, завършил университета преди три години, който гори от желание да се прояви в банката на тъста си.
Накрая двамата мъже се засмяха и си стиснаха ръцете. После шофьорът се върна зад кормилото и смигна на Пит, а все още усмихнатият пазач им отвори вратата и им махна да влизат.
Пит забеляза:
— Изглежда, имате подход към хората от охраната.
— Необходимо е за работата. Шофьорът на такси не струва пет пари, ако не може да склони някой пазач или полицаи на затворена улица да го пусне да мине.