Не си направи труда да провери в чия ръка се намираше. Нямаше особено значение. Рондхайм разсея всички съмнения.
— Кирсти! — Рондхайм гледаше зад Пит. — Подранила си. Не те очаквах още двадесет минути.
Фон Хумел извади носна кърпа, попи челото си и попита:
— Момичето, с което той дойде, подготвено ли е?
— Госпожица Ройъл е настанена доста удобно — отвърна Кирсти, като погледът й премина през Пит. Нещо в тона й му внуши известно съмнение.
Рондхайм се приближи и взе пистолета от ръката й, като че беше загрижен родител.
— Пистолетите и красотата са лоша комбинация — смъмри я той. — Трябва да оставиш мъж да охранява майора.
— О, на мен ми беше приятно — заяви тя гърлено. — От доста време не бях държала оръжие.
— Не виждам причина да отлагаме повече — намеси се Джак Бойл. — Времето ни е пресметнато до секунда. Трябва да действаме веднага.
— Има време — отсече Рондхайм.
Един руснак, нисък и набит човек с оредяваща коса и кафяви очи, който накуцваше, стана и се обърна към Рондхайм:
— Струва ми се, че ни дължите обяснение, господин Рондхайм. Защо се отнасяте с този човек — кимна към Пит — като с престъпник? Вие казахте на мен и на останалите господа тук, че той е журналист, и не би било разумно да разговаряме прекалено свободно с него. Все пак това е четвъртият или петият път тази вечер, когато го наричате майор.
Рондхайм огледа човека пред себе си, после остави чашата си и натисна един от бутоните на телефона. Не вдигна слушалката, нито каза нещо, само взе обратно чашата и я допи.
— Преди да отговоря на въпроса ви, другарю Тамарезтов, ви предлагам да погледнете зад себе си.
Руснакът, наречен Тамарезтов, се обърна. Всички останали също погледнаха назад. Не и Пит, не му се налагаше. Той гледаше напред, към огледалото, в което се виждаха няколко сурови на вид безизразни мъже в черни гащеризони, появили се изведнъж в другия край на стаята с готови за стрелба автоматични пушки AR-17.
Едър седемдесетгодишен мъж със закръглени рамене и пронизващи хлътнали сини очи на сбръчканото му лице хвана ръката на Ф. Джеймс Кели:
— Ти ме покани при вас тази вечер, Джеймс. Мисля, че много добре знаеш за какво става дума.
— Да, така е. — Когато Кели го каза, в очите му ясно пролича болка. Той бързо погледна на другаде.
Бавно, много бавно, почти незабелязано, Кели, Рондхайм, Фон Хумел, Маркс и осмина други бяха преминали от едната страна на камината, като оставиха Пит и останалите гости срещу пламъците в пълно неведение. Пит забеляза притеснено, че всички пушки бяха насочени към неговата група.
— Чакам, Джеймс — със заповеден глас подкани възрастният синеок човек.
Кели се поколеба и погледна с тъга към Фон Хумел и Маркс. Очакваше реакцията им. Те накрая му кимнаха, с което показаха съгласието си.
— Някой от вас чувал ли е за компанията „Хърмит“?
Тишината в стаята стана тягостна. Никой не се обади, никой не отговори. Пит хладно пресмяташе възможностите си да избяга. Накрая се предаде, тъй като оцени шанса си за успех като по-малък от едно към петдесет.
— Компанията „Хърмит“ — продължи Кели — е международна по обхват, но няма да я откриете на никоя борса, защото администрацията й е изградена върху принципи, съвършено различни от тези, които познавате. Не разполагам с време да опиша с подробности дейността й, така че ще се огранича само с уверението, че главната цел на „Хърмит“ е да постави под контрол и да завземе Южна и Централна Америка.
— Това е невъзможно — извика висок мъж с гарвановочерна коса и отчетлив френски акцент. — Абсолютно немислимо.
— Част от добрия бизнес е да се постига дори невъзможното — махна с ръка Кели.
— Това, което предлагате, е не бизнес, а лудост на политическите сили.
Кели поклати глава.
— Може и да е лудост, но не е игра на политическите сили със самолюбиви и нехуманни мотиви. — Огледа лицата от другата страна на камината. Те всички бяха съвършено изумени.
— Аз съм Ф. Джеймс Кели — тихо заяви той. — През живота си съм събрал авоари за повече от два милиарда долара.
Никой не се усъмни в думите му. Когато „Уолстрийт джърнъл“ привеждаше списъка на стоте най-богати хора в света, името на Кели винаги стоеше на първо място.