Пазачите го гледаха с неразбиране — дори те бяха започнали да се отегчават от кървавата игра на Рондхайм. Но нямаха друг избор, освен да продължат да обработват Пит като двама треньори, които се опитват да изтръгнат от поваления, жестоко пребит боксьор и най-малките признаци на живот. Не беше нужен лекар, за да потвърди, че Пит никога не би могъл да застане изправен без чужда помощ. Затова пазачите, всеки с по една ръка, повдигнаха Пит, чието тяло увисна помежду им като мокра торба с цимент.
Рондхайм заудря беззащитното, смазано тяло, докато неговото „ги“ не се просмука с пот, а предницата му не се окървави.
Пит в тези мъчителни мигове между светлината и мрака откри, че изгубва контрола над чувствата си, над разсъдъка си; дори болката започна да преминава в огромно, глухо пулсиране. Слава богу, че беше пил повече бренди, помисли си. Никога не би могъл да издържи досега, да поеме толкова жестокост от ръцете на Рондхайм, без да реагира, ако не беше притъпяващият ефект на алкохола. Но и той вече не му трябваше. Физическите му резерви бяха почти изчерпани, умът му постепенно се замъгляваше, губеше връзка с реалността и най-страшното беше, че нищо не можеше да направи.
Рондхайм нанесе един особено злобен и точно отправен ритник в корема на Пит. Когато светлината напусна за шести път очите му, а пазачите го отпуснаха, като оставиха немощното тяло да се простре на подложката, садистичната наслада постепенно изчезна от лицето на Рондхайм. Той се загледа равнодушно в окървавените си и подути кокалчета, а гърдите му бързо потрепваха заради учестеното дишане от пренапрягането. Коленичи, хвана Пит за косата, обърна главата му, така че да оголи гърлото, после вдигна дясната си ръка с разтворена длан, за да нанесе последния, смъртоносния удар, убийственото перване от джудото, с което щеше да отпрати главата на Пит назад и да прекърши врата му.
— Не!
Рондхайм задържа ръката си и бавно се обърна. Кирсти Фирие стоеше на вратата с уплашено и ужасено изражение.
— Не — повтори тя, — моля ти се… не! Не би могъл!
Рондхайм държеше все така ръката си.
— Какво означава той за тебе?
— Нищо, но е човешко същество и не заслужава това. Ти си жесток и безмилостен, Оскар. Това са, общо взето, подходящи качества за мъжа. Но трябва да са съчетани и със смелост. Да биеш беззащитен и полумъртъв човек е почти същото като да измъчваш беззащитно дете. В това няма никаква смелост. Разочарована съм от теб.
Рондхайм бавно отпусна ръка. Стана, уморено се олюля и пристъпи към Кирсти. Отпра горната част от дрехата й и злобно я удари през гърдите.
— Извратена курва — изсъска той. — Предупредил съм те никога да не се намесваш. Нямаш никакво право да критикуваш мен или когото и да е. Лесно ти е на теб да си седиш на хубавия задник, докато аз върша мръсната работа.
Тя вдигна ръка да му отвърне, а красивите й черти се изкривиха от омраза и гняв. Той я хвана за китката и я стисна, докато тя не проплака от болка.
— Основната разлика между мъжа и жената, гълъбице моя, е физическата сила. — Изсмя се на безпомощността й. — Ти, изглежда, си забравила това.
Рондхайм грубо я блъсна през вратата и се обърна към двамата пазачи:
— Хвърлете този гаден педераст при останалите — нареди им. — Ако извади късмет да отвори очи още веднъж, поне ще има удоволствието да разбере, че е умрял сред приятели.
XVII
Някъде в тъмната яма на безсъзнанието на Пит му се стори, че съзира светлина. Беше смътна, неясна като крушка от фенерче, чиито батерии са вече на издъхване. Той се устреми към нея. Отчаяно се пресегна един, два пъти, направи няколко болезнени опита да докосне жълтото огънче, за което беше сигурен, че е прозорецът към съзнателния свят извън главата му. Но всеки път, когато мислеше, че ще го стигне, то се отдалечаваше и той разбираше — плъзга се отново в обятията на нищото. Мъртъв — смътно мина през главата му, — аз съм мъртъв.
После усети някаква друга сила, чувство, което го нямаше преди. То проникваше през пустотата, усилваше се и ставаше все по-осезаемо. Тогава се досети, разбра, че още е сред живите. Болка, величествена, мъчителна болка. Тя избухна в него като смазваща, изгаряща вълна и той изстена.
— О, благодаря ти, Боже! Благодаря ти, че го върна от отвъдното! — Гласът идваше от много далече. Включи ума си на втора скорост и го чу отново. — Дърк! Аз съм, Тиди!
Последва секунда на мълчание, когато Пит започна все по-силно да усеща ослепяващата светлина, парещия мирис на чистия свеж въздух и меката ръка, нежно обгърнала главата му. Зрението му беше замъглено и изкривено; едва различи надвесеното над себе си неясно очертание. Опита се да каже нещо, но успя само да изстене и да смотолеви няколко несвързани думи, като се взря в мъглявата фигура над себе си.