— Стойте си спокойно, Сам. — Пит се наведе и внимателно сложи ръце върху раменете на стареца. — До обед ще се върна с най-красивите медицински сестри в Исландия.
Сам му се усмихна едва-едва.
— За човек на моята възраст би било по-практично просто да изпуша една пура.
— Тогава ще бъде пура.
Пит се наведе и стисна ръката на Сам. Сините очи изведнъж се съживиха и старецът се надигна, като си помогна с протегнатата ръка на Пит. Загледа го с решителност, каквато Пит не би могъл да очаква при това положение, а бръчките по умореното лице се свиха упорито.
— Той трябва да бъде спрян, майор Пит. — Гласът беше тих, почти като шепот. — На Джеймс не бива да се позволи да извърши това ужасно нещо. Неговите мотиви са благородни, но хората, с които се е заобиколил, се интересуват единствено от богатство и власт.
Пит само кимна, без да отвърне нищо.
— Прощавам на Джеймс за постъпката му. — Сам сякаш говореше на себе си. — Кажете му, че неговият брат му прощава…
— Господи! — Изумлението на Пит пролича по лицето му. — Вие сте братя?
— Да, Джеймс е по-малкият ми брат. В продължение на много години оставах на заден план и се занимавах с финансовите подробности и проблемите, които са такова бреме за една гигантска мултинационална корпорация. Джеймс, като майстор на безскрупулните машинации, беше винаги в центъра на вниманието. Досега бяхме доста сполучлив екип. — Сам Кели наведе глава и едва чуто въздъхна като на сбогуване. — Дано Господ да ви помогне да успеете. — После по устните му премина усмивка. — И не забравяйте пурата ми.
— Можете да разчитате на това — измърмори Пит. После се обърна, като в главата му се бореха противоречиви образи и чувства; след това умът му се прочисти и се съсредоточи върху постоянната и важна цел, която държеше цялата му мисловна дейност като в менгеме. Движещата сила, омразата, която се бе натрупала у него още от първия жесток удар на Рондхайм насам, сега избухна в огромен горящ пламък, който обхвана цялото му съзнание и изхвърли всичко останало настрани, но тихият глас на руския дипломат Тамарезтов успя да го върне към действителността.
— Сърцето на един честен комунист е с вас, майор Пит.
Пит спря, за да отговори.
— Това е чест за мене. Рядко може да се случи един комунист да разчита на капиталист за спасението на живота си.
— Такъв хап трудно се преглъща.
Пит замислено огледа Тамарезтов, забеляза отпуснатата безжизнено на земята ръка, неестествения ъгъл на левия му крак. После изражението му се смекчи.
— Обещавам да не се придържам към партийните си пристрастия, когато се измъкна оттук, а да ви донеса бутилка водка.
Тамарезтов любопитно погледна Пит.
— Това проява на американския хумор ли е, майоре? Вярвам обаче, че наистина го мислехте, като ми обещахте водката.
По устните на Пит премина усмивка.
— Не ме разбирайте погрешно. Понеже така или иначе съм тръгнал до магазина за спиртни напитки на ъгъла, просто реших да ви спестя разкарването. — И преди обърканият руснак да успее да отговори, Пит се обърна и започна да се изкачва по стръмния склон към върха на дефилето.
В началото предпазливо, със стъпки от по няколко сантиметра, като се мъчеше да се движи, без да засегне спуканите си ребра, Пит запълзя по меката хлъзгава пръст и не гледаше наникъде, освен право нагоре. Първите шест метра бяха по-лесни. После склонът стана по-стръмен, а пръстта по-твърда, така че беше по-трудно да забива пръстите на ръцете и краката си, с които единствено можеше да намери някаква опора.
Изкачването се превърна в истинско мъчение, подсилено от агонизиращата болка на раните му. Всички чувства го бяха напуснали, движенията му станаха механични — дълбаене и издърпване, дълбаене и издърпване. Опита се да брои стъпките, които правеше нагоре, но забрави броя им след тридесет; умът му изцяло бе престанал да работи.
Приличаше на слепец, който се движи през деня в един черен свят, и единственото му останало чувство беше усещането за допир. Тогава за първи път изпита страх — не от възможното падане или от ново нараняване, а откровения, студен страх, че би могъл да се стовари обратно върху двадесетте души, чийто живот зависеше единствено от неговата способност да достигне границата между земята и небето, която изглеждаше толкова далече над него. Изминаха минути, които му се сториха като часове. Колко бяха те? Не знаеше, а и никога нямаше да научи. Времето като средство за измерване вече не съществуваше. Тялото му се бе превърнало просто в робот, който повтаряше еднаквите движения, без да бъде ръководен от мозъка.