Започна отново да брои, но този път спря на десет. Разреши си една минута почивка, не повече, и продължи отново. Дишането му се беше превърнало в хрипове, пръстите му бяха ожулени, а краищата на ноктите назъбени и окървавени, мускулите на ръцете го боляха от непрекъснатите усилия — сигурен признак, че силите му са почти изчерпани. Потта оставяше бразди по лицето му, но обичайното гъделичкане го нямаше, защото кожата му гореше от болка. Спря се и погледна нагоре, макар че виждаше много малко през подутите цепки, в които се бяха превърнали очите му. Краят на дефилето се губеше в неясна плетеница от линии и сенчести форми, разстоянието до които не можеше да се определи.
После изведнъж, почти с чувство на изненада пръстите на Пит почувстваха мекия, ронещ се край на наклона. Със сила, каквато изобщо не мислеше, че притежава, той се изтегли на гладката земя, претърколи се и легна отпуснат, мъртъв за който и страничен наблюдател да го погледнеше.
Пит остана неподвижен близо пет минути, като само гърдите му се надигаха при поемането на дъх. Когато вълните на пълното изтощение започнаха съвсем леко да отслабват, той бавно се изправи на крака и надникна към дъното на бездната и дребните фигурки в нея. Направи фуния с ръце, за да извика, но после се отказа. Нямаше ги думите, които би могъл да им каже и в които да има поне зачатъци на смисъл, на надежда. Хората отдолу виждаха единствено главата и раменете му на ръба на стръмната скала. После с махване на ръката се отдръпна.
XVIII
Пит стоеше като самотно дърво сред огромната пуста равнина. Тъмна растителност, подобна на мъх, се простираше накъдето и да се обърнеше; в едната посока се прекъсваше от верига високи хълмове, а в две други завършваше с побеляла от слънцето мъгла. Освен няколкото малки издатини в пустия пейзаж земята наоколо беше почти гладка. Отначало си мислеше, че е напълно сам. После забеляза дребния бекас, който се носеше в небето като стрела, отправена към невидима цел. Доближи се и от височина шестдесет метра огледа Пит, като че ли беше някакво странно животно, изпъкващо с червено-жълтата си козина в центъра на безкрайния зелен килим. След три прелетявания любопитството на птичката изчезна, тя изопна крила и продължи полета си нанякъде.
Пит като че ли долови мислите на птичката, огледа необичайното си облекло и си помисли на глас:
— Чувал съм израза да се наконтиш, без да има къде да отидеш, но моето е направо смешно.
Звукът от гласа му изведнъж му даде да разбере, че неговият ум е започнал отново да работи. Почувства облекчение, че е успял да се справи с изтощителното изкачване по стръмните стени на дефилето, както и приповдигнатата радост, че е жив, а също и надеждата, че ще открие помощ, преди хората долу да са измрели от ниската температура. Той възторжено закрачи през тундрата към хълмовете в далечината.
Не беше изминал повече от двадесет метра, когато мисълта изведнъж се появи в съзнанието му. Беше изгубен. Слънцето се намираше високо над хоризонта. Нямаше звезди, по които да се ориентира. Север, юг, изток и запад бяха само думи без никакво значение, без отношение към местоположението му или точността. След като навлезеше в мъглата, която пълзеше към него, нямаше да има отправна точка, нито знак, по който да се ориентира.
Но за първи път в студената влажна сутрин той не изпита страх. Не се боеше, защото знаеше, че страхът ще замъгли мислите и ще обърка логиката му. Обзе го остър гняв, че бе позволил да го излъжат така майсторски и така невежествено бе тръгнал към собствената си смърт. Компютрите на компанията „Хърмит“, неговия най-голям враг, механично бяха предвидили всеки ход. Залогът в убийствената игра, която Кели, Рондхайм и невероятно жестоките им бизнес партньори играеха, беше прекалено голям. Но той се закле, че няма да се остави да бъде принуден да се откаже. Спря, седна и се замисли.
Не му беше нужна кой знае каква проницателност, за да прецени, че се намира в средата на ненаселената част от Исландия. Опита се да си припомни малкото, което знаеше за райската градина на Северния Атлантик, отделните подробности, които беше научил от летателните си карти на борда на „Катауаба“. Спомни си, че островът заема площ двеста километра от север на юг и почти четиристотин и осемдесет от изток на запад. Тъй като най-кратките разстояния бяха между севера и юга, той отхвърли другите две посоки. Ако тръгнеше на юг, беше много вероятно да попадне на ледената грамада Ватнайокъл, най-големия ледник не само в Исландия, но и в Европа, огромна замръзнала стена, което би означавало края на всичко.