Пит си избра ориентир, извади примитивния си компас от водата и тръгна през мъглата. Не беше изминал и сто метра, когато усети процеждащата се от вътрешните рани на долната му устна кръв, разхлабените във венците му зъби и след всичко, което вече беше претърпял, болката от ритника на Рондхайм в слабините, която го караше да се движи със силно накуцване. Застави се да продължи да върви и упорито да се придържа към нишката, която поддържаше съзнанието му будно. Земята беше твърда и неравна и той скоро загуби представа колко пъти се беше препъвал и падал, притиснал ръце към гърдите си в напразен опит да спре мъчителната болка от спуканите ребра.
Щастието обаче не го напусна и след около час и половина мъглата изчезна, като му предостави възможност да се възползва от множеството горещи извори, край които минаваше, и да сверява посоката си с компасната карфица. Сега непрекъснато си избираше ориентири на север и продължаваше да върви към тях, докато не се убедеше, че се е отклонил. Тогава спираше, отново правеше справка с компаса си и започваше в същата последователност.
Двата часа станаха три. Трите часа четири. Всяка минута за него представляваше съсредоточено нещастие и страдание, огромна изгаряща болка и борба да запази контрола върху съзнанието си. Времето се стапяше в безкрайност, която — Пит го знаеше добре — щеше да изчезне едва когато се стовареше за последен път върху меката влажна трева. Въпреки цялата си решителност започна да се съмнява, че ще преживее следващите няколко часа.
Поставяне на единия крак пред другия, безкраен цикъл, който бавно тласкаше Пит все по-нататък и по-нататък към пълното изтощение. В мислите му сега нямаше място за нищо друго, освен за следващия ориентир, а стигнеше ли го, съсредоточаваше всеки грам от вече съвсем изчезващата енергия към новия. Логическото му мислене почти не съществуваше. Само когато доловеше някъде в крайчеца на ума си приглушен сигнал за тревога, който го предупреждаваше, че се е отклонил от курса си, той спираше край нова димяща сярна локва и сверяваше посоката си с компаса.
Дори дванадесетте изминали часа вече изглеждаха на Пит като дванадесет години. Преди рефлексите му бяха като на точен бръснач и изпълняваха всяка мисловна команда, но сега, когато постави карфицата във водата, треперещите ръце му изневериха и умно измисленият малък компас се плъзна под повърхността и се стрелна към дъното на кристалночистото басейнче. Пит имаше време да го грабне, докато още не беше се изплъзнал безвъзвратно, но той остана безучастен и загуби ценни секунди, преди да успее да реагира. Сега вече беше късно, прекалено късно, и надеждата му да се измъкне от голото исландско плато се стопи.
Подпухналите му очи бяха напълно затворени, краката схванати от изтощение, а дъхът му излизаше в болезнени хрипове, които отекваха в чистия застинал въздух. Успя все пак с мъка да се изправи и се заклатушка напред, тласкан от вътрешни сили, каквито не подозираше, че притежава. Следващите няколко часа вървеше слепешката в нещо, което за него беше бездна. Тогава, докато се изкачваше по двуметров насип, връзката между съзнанието и тялото му се прекъсна и той се свлече като изпуснат балон само на сантиметри от върха на възвишението.
Пит разбра, че е преминал границата между физическата реалност и безволието на полусънното състояние. Но нещо не съвпадаше напълно. Тялото му беше мъртво — болката я нямаше, всяко чувство, както и съзнанието, че е човек, бяха мъртви. И все пак още виждаше, макар панорамата да представляваше само няколко сантиметра тревиста земя пред очите му. Освен това чуваше, ушите му препращаха пулсиращ шум към изтръпналия мозък, но той отказваше да предостави обяснение за разстоянието, на което се намираше странното кашляне, и за характера му.
Изведнъж настъпи тишина. Звукът бе изчезнал и бяха останали само поклащащите се от лекия вятър зелени стръкчета. Нещо в самотата, която го бе обгърнала, изглеждаше не на място. Свръхчовешките му смели усилия бяха отишли напразно, а отговорността му към хората, мръзнещи в дефилето, се беше изпарила във въздуха. Но Пит вече беше отвъд грижата, разбирането и усещането; можеше да изостави връзката си с живота и спокойно да умре под студеното северно слънце. Би било лесно да се отпусне и да пропадне в черната яма, откъдето няма връщане, но имаше нещо, което не се връзваше с картината, някаква илюзия разбиваше цялата му представа за смъртта.