Чифт ботуши, два износени кожени ботуша застанаха пред невиждащите очи на Пит на мястото, където преди имаше само стръкове дива трева. После някакви призрачни ръце го претърколиха по гръб и пред очите му изплува лице, оградено от празното небе — кораво лице с морскосини очи. Широкото чело бе оградено от сива коса като шлема на воин от фламандска картина. Старец на възраст над седемдесетте, облечен с дебело поло, се наведе и докосна лицето на Пит.
После, без да каже дума, с учудваща сила за човек на неговите години, повдигна Пит и го пренесе през възвишението. В крайните нишки на ума на Пит се появи почуда пред тази чиста случайност, пред чудото, което наистина бе станало, някой да го открие. На не повече от крачка от върха на хълмчето се намираше път; беше се свлякъл съвсем близо до малък черен път, който се виеше успоредно на бяла разпенена ледникова рекичка, а после навлизаше в тесен пролом на черни скали с вулканичен произход. И все пак шумът, който бе стигнал до слуха на Пит, беше дошъл не от водата, а от ауспуха на разбит, покрит с прах английски джип.
Като дете, което поставя куклата си на столче, старият исландец сложи Пит на предната седалка на джипа. После се качи зад кормилото и подкара разнебитената малка кола по виещия се път, като спираше тук-таме да отвори някоя врата за добитъка, операция, която стана още по-честа, когато навлязоха в друга хълмиста местност, отделена с огради от тучните зелени ливади с виещи се над тях ята дъждосвирци, излетели при шума на джипа. Спряха пред малка селскостопанска къща с бели стени и червен покрив. Пит се освободи от подкрепящите го ръце и сам влезе с клатушкане в дневната на хубавата къщичка.
— Телефон, бързо. Трябва ми телефон.
Сините очи се присвиха.
— Вие сте англичанин? — бавно попита исландецът със силен нордически акцент.
— Американец — нетърпеливо отвърна Пит. — Наблизо има двадесетина сериозно ранени хора, които ще умрат, ако не им пратим бързо помощ.
— Има и други в платото? — Старецът не можа да скрие учудването си.
— Да, да! — енергично кимна Пит. — Господи, приятелю, телефонът. Къде го държите?
Исландецът сви рамене безпомощно.
— Най-близките телефонни кабели са на четиридесет километра оттук.
Силна вълна на отчаяние заля Пит, но веднага отстъпи и изчезна при следващите думи на непознатия.
— Имам обаче радиостанция. — Посочи съседната стая. — Насам, моля.
Пит го последва в малка, добре осветена, по спартански подредена стая, като трите мебели там бяха стол, шкаф с чекмеджета и старинна, ръчно изработена маса, върху която имаше лъскава радиостанция, излязла преди не повече от три месеца от фабриката. Пит можеше само да се радва на този съвременен апарат в отдалечената селскостопанска къща. Исландецът бързо се приближи към станцията и започна да върти копчетата. Сложи ключа на режим предаване, избра честотата и взе микрофона.
Каза бързо няколко думи на исландски и зачака. От говорителя не се чу нищо. Той малко измести честотата и отново се обади. Този път му отвориха веднага. Напрежението от състезанието със смъртта беше изпънало нервите на Пит до скъсване и без да обръща внимание на болката и умората си той закрачи из стаята, докато благодетелят му разговаряше с властите в Рейкявик. След десет минути на обяснения и тяхното превеждане Пит помоли за връзка с американското посолство и я получи.
— Къде, по дяволите, се губиш? — гръмна гласът на Сандекър по говорителя с такава сила, като че ли идваше от вратата.
— Чаках автобуса, разхождах се из парка — кресна в отговор Пит. — Няма значение. До колко време можете да съберете лекарски екип и да го качите на хеликоптери.
Преди адмиралът да отговори, се проточиха няколко секунди на напрегнато мълчание. От безапелационната настоятелност в тона на Пит, която бе така позната на Сандекър, той разбра, че нещо извънредно се е случило.
— Мога да приготвя за отпътуване екип от парамедици на Военновъздушните сили до половин час — бавно отвърна той. — Би ли ми казал защо ти е нужна точно медицинска помощ.