— Господин Тамарезтов, как я карате?
— Руснакът се радва на студа, майор Пит. — Той загреба от малкото натрупан по гърдите му сняг. — Москва няма да е Москва без пълен снежен сезон. За мене той е като пясъка от пустинята за арабина — зло, което е част от самия ми живот.
— Изпитвате ли болка?
— Старият болшевик никога няма да си признае, че го боли.
— Жалко — махна с ръка Пит.
— Жалко? — повтори Тамарезтов. Той изгледа подозрително Пит.
— Да, тъкмо се канех да ви предложа нещо, за което е гарантирано, че премахва неразположението, предизвикано от хрема, главоболие и лошо храносмилане.
— Отново американски хумор, така ли, майоре?
Пит остави лека усмивка да се разлее по лицето му.
— Американски сарказъм — поправи го той. — Главната причина толкова често да не ни разбират чужденците. Средният американец има саркастична жилка, на която е трудно да се даде обяснение. — Седна до Тамарезтов и извади бутилката водка. — Ето ви например резултата от моята разходка до магазина за спиртни напитки на ъгъла.
Тамарезтов можа единствено да се вторачи невярващо.
— Дадена дума, хвърлен камък. — Пит обгърна главата на руснака и наклони бутилката към наранените му устни. — Ето, пийнете малко от това.
Тамарезтов с лекота погълна една четвърт от бутилката, преди Пит да я отдръпне. Кимна с глава и измърмори колко е благодарен. После очите му станаха топли и проницателни.
— Наша, истинска съветска водка. Как успяхте да я намерите?
Пит пъхна водката под мишницата на Тамарезтов.
— Продаваха я. — После стана и се обърна.
— Майор Пит.
— Да?
— Благодаря — простичко каза Тамарезтов.
Беше покрит със сняг и лежеше, отправил празен поглед в небето, когато Пит го откри. Спокойното му лице имаше изражението на човек, незасегнат от болката, щастлив и накрая доволен от себе си. Един от медиците се беше навел над него и го преглеждаше.
— Сърцето ли? — попита тихо Пит, като че ли се боеше да не го събуди.
— Като се има предвид възрастта му, много е вероятно, сър. — Медикът се обърна към Хъл, който стоеше на няколко крачки от тях. — Да го евакуираме ли сега, капитане?
— Нека си лежи — отвърна Хъл. — Нашата работа е да спасим живите. Този е мъртъв. Докато можем да се надяваме, че имаме шанс да спасим когото и да било от останалите, грижите ни трябва да са насочени натам.
— Прав сте, разбира се — уморено се съгласи Пит. — Вие сте шефът тук, капитане.
Тонът на Хъл омекна.
— Познавахте ли този човек?
— Иска ми се да го бях познавал по-добре. Името му е Сам Кели.
Името явно не означаваше нищо за Хъл.
— Защо не ни позволите да ви качим горе, майоре. Вие самият никак не сте добре.
— Не, ще постоя тук със Сам.
Пит се пресегна и внимателно затвори очите на Кели за последен път, после леко избръска снежинките от сбръчканото старо лице. Взе пура от кутията, на която личеше любимата марка на Сандекър, и я пъхна в горния джоб на Кели.
Хъл остана неподвижен почти минута, като търсеше подходящи думи. Накани се да каже нещо, след това се отказа и просто кимна в мълчаливо съгласие. Обърна се и отново се зае с работата си.
XX
Сандекър затвори папката, остави я и се наведе, като че ли се канеше да скочи.
— Ако сте дошли да искате разрешението ми, отговорът е недвусмислено не!
— Поставяте ме в неловко положение, господин адмирал.
Каза го човек, който бе седнал с лице към Сандекър. Беше нисък, но изглеждаше широк почти колкото стола. Носеше безличен черен костюм с бяла риза и черна копринена вратовръзка. Начесто, но несъзнателно прекарваше ръка по плешивата си глава, сякаш търсеше косата, която някога е била там; взираше се със сиви очи, които изобщо не примигваха пред горящия поглед на Сандекър.
— Искрено се надявах да нямаме разногласия. Тъй като това не се получи, съм длъжен да ви уведомя, че посещението ми тук е само израз на любезност. Вече разполагам със заповед за прехвърлянето на майор Пит на работа другаде.
— И кой я е подписал?
— Подписана е от държавния секретар по отбраната — с равен тон отвърна другият.
— Бихте ли ми показали документа? — попита Сандекър. Играеше последния си коз и разбираше добре това.
— Защо не? — Опонентът му въздъхна. Отвори дипломатическото куфарче, извади няколко книжа и ги подаде на Сандекър.