— Управлението на Де Кроа явно е уязвимо — замисли се Пит. — Но в кабинета на Кастиле няма ли достатъчно министри, които са в състояние да овладеят положението след смъртта му?
— С подкрепата на народа вероятно. Но доминиканската армия не е особено предана. Властта несъмнено би се поела от военна хунта, само че в този случай Кели явно ще е подкупил генералите.
— А как е станало така, че и двамата президенти се намират на същото място едновременно?
— Ако бяхте чели вестниците, щяхте да знаете, че в Сан Франциско току-що завърши конференцията за икономическо и стопанско развитие, в която участваха всички държавни глави от западното полукълбо. Де Кроа, Кастиле и още неколцина латиноамерикански водачи са решили да се позабавляват преди отпътуването си. Толкова е просто.
— Тогава защо не предотвратихте посещението им в парка?
— Опитах се, но докато нашите вътрешни сили за сигурност се задействат, беше вече прекалено късно. Де Кроа и Кастиле се намираха от два часа в парка и отказали да напуснат. Остава ни само да стискаме палци убийците на Рондхайм да се придържат към разписанието си.
— Постъпвате доста рисковано, така ли е? — изгледа го Пит.
Кипман сви рамене.
— Човек може да контролира някои неща, но за други му остава само да стои отстрани и да гледа.
Колата напусна магистралата и тръгна по булевард „Харбър“, където скоро спря пред служебния вход. Докато шофьорът се легитимираше и питаше охраната за най-прекия път, Пит се показа от прозореца и се загледа във влакчето, което преминаваше над тях, увиснало на единичната си релса. Намираха се в северния край на парка и оттук се виждаха само красивите хълмове, заобиколили горната половина на Матерхорн, както и кубетата на замъка „Фантазиленд“. Отвориха им външната врата и те се отправиха навътре.
Бяха тръгнали по подземните коридори към службата за охрана на парка, а Пит вече тъгуваше за удобното си болнично легло в Рейкявик и се чудеше кога ли ще може отново да се отпусне така. Не беше мислил какво му предстои да види в службите за охрана на парка, но едва ли си бе представял това, което намери там.
Главната заседателна зала беше огромна — приличаше на умален вариант на съвещателната зала в Пентагона. Централната маса имаше дължина поне осемнадесет метра и около нея бяха насядали над двадесет души. В единия й ъгъл имаше радио и радистът припряно диктуваше различни координати на картограф, който стоеше на подиум и поставяше маркери на покриваща половината стена карта с височина три метра. Пит заобиколи бавно масата и застана под прекрасно осветеното релефно копие на Дисниленд. Разглеждаше един многоцветен участък и флуоресцентната линия през него, когато Кипман го бутна по рамото.
— Готов ли сте за работа?
— Организмът ми работи още по исландско време, а там е вече малко след пет. Бих могъл да пийна нещо.
— Съжалявам, сър. — Думите идваха от едър мъж с лула, който гледаше към Пит през модерни очила без рамки. — Никога не сме допускали алкохол където и да е в парка, откакто сме го открили. Смятаме да запазим тази традиция.
— Жалко — незлобиво махна с ръка Пит. После погледна очаквателно Кипман.
Кипман се досети.
— Майор Дърк Пит, позволете ми да ви представя господин Дан Лазард, началник на охраната на парка.
Лазард силно стисна ръката му.
— Господин Кипман ми разказа за нараняванията ви. Мислите ли, че сте в състояние да се заемете с това?
— Ще се оправя — с тъжен жест отвърна Пит. — Само че трябва да направим нещо за бинтовете около главата ми — твърде бият на очи.
Погледът на Лазард блесна игриво.
— Мисля, че можем да ви нагласим така, че никой да не забележи бинтовете — дори сестрата, която ги е слагала.
След малко Пит стоеше пред голямо огледало в заплашителна поза. Разкъсваше се между желанието да се разсмее или да изпсува, докато се взираше във фигурата на Големия лош вълк в естествен размер, която нелюбезно отвръщаше на погледа му.
— Трябва да признаете — сподави усмивката си Кипман, — че и родната ви майка не би ви познала в това облекло.
— А може би костюмът отговаря на характера ми. — Пит свали вълчата глава, отпусна се в стола и въздъхна. — Колко време ни остава?