На седмия ден сутринта, когато излизах от колата, отново се появи шерифът Томсън.
— Здрасти, гражданино!
— Здравей, Джо!
Той потърка края на носа си с опакото на ръката и каза:
— Гленда Марш няма досие. Може и да си познал: възможно е да е била от хората „не изпускам случая“ и да е използвала „Ди Инвестър“, за да вземе интервютата, а накрая нервите й да не са издържали и да се е оттеглила.
— Хубаво — отвърнах, като запазих безизразно лице.
— Да, но от друга страна, аз ще продължа да наблюдавам банката.
— Г-н Бранигън ще е много доволен.
— Можеш да му го предадеш следващия път, когато играеш голф с него. — Той се втренчи за момент в мен и после продължи: — Онази моя идея, че е възможно ти или Мансън да бъдете отвлечени, си остава. Затова ме чуй: усетиш ли, че те наблюдават или следят, предупреди ме. Ще изпратя човек да те пази. Същото съм казал и на Мансън.
— Благодаря. — После, като използвах собствените му лафове, рекох: — Е, ти си зает. Аз съм зает. Доскоро. — И се качих в офиса си.
За момента, помислих си, се бях отървал от Томсън, но знаех, че щом Клаус проникне в банката, ченгето ще се втурне по петите ми.
Този седми ден някак успях да се справя с работните си задължения. Към 19:00 в ресторант „Хейуард Джонсън“ изядох един стек, а после се прибрах в апартамента си. Седнах и зачаках.
В 21:00 телефонът иззвъня. Вдигнах. От слушалката се разнесоха звуците на негърска религиозна песен, свирена на хармоника.
— Отговорът е „да“ — казах.
— Добре, човече — зарадва се Джо. — Ще се видим отвън след пет минути.
Прашният шевролет чакаше пред входа, когато излязох от блока. Джо се пресегна, отвори дясната врата и аз се мушнах в мястото до шофьора.
— За бога, човече! Да знаете, че постъпвате правилно — подхвана той. — Страхувах се, че ще опитате да се правите на хитър. Знаете ли какво, г-н Лукас? Аз съм само един негър, но г-жа Гленда със сигурност ми допада. Наистина щеше да ми е много мъчно да видя как Бени я разкъсва, а точно това щеше да се случи, ако бяхте опитали да се правите на хитър.
Поколебах се за момент, но като осъзнах, че ще трябва да работя с този човек, реших да си трая.
— Нямам избор, Джо — отвърнах. — Трябва да изпълнявам това, което ми се казва.
— Така си е, г-н Лукас, но не се притеснявайте, и вие като мен ще си пъхнете пръста в меда.
— Това го твърдиш ти. Може би Клаус не е толкова умен, за колкото се мисли.
Джо отново се изсмя.
— Е, г-н Лукас, не е така. Не бих си вирил носа, ако не бях сигурен. Вече две години работя за него. Той никога не е стъпвал погрешно. Преди да започна да работя за него, постоянно ту влизах, ту излизах от затвора, а да знаете как мразя пандиза, братко. Да… г-н Клаус е умен… много умен.
— Винаги има момент, в който човек може да направи погрешна стъпка — рекох. — Ограбването на Националната калифорнийска банка може да се окаже точно такъв момент.
— Не и като се има предвид, че вие ще ни кажете как да го извършим, г-н Лукас. Шефът ни обясни. Ако нещо се провали, вие и г-жа Гленда вече не съществувате. От вас зависи да стане. — Той се изсмя. — Сигурен съм, че не бихте искали Бени да очисти г-жа Гленда, нито пък вас.
— И да кажа на Клаус как да влезе в банката — възразих, — нещата пак могат да се объркат, Джо. Може да отидеш в затвора за двайсет години.
Джо ме погледна и вече не се усмихваше.
— Стига сте бръщолевили. Ако аз отида в затвора за двайсет години, вие и г-жа Гленда ще отидете два метра под земята. — Наведе се напред и вкара касетката. Колата се изпълни с оглушителни звуци на джаз и това беше краят на разговора.