Усмихна се.
— То си е твоя грижа. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Жалко за Томсън. Харесваше ми. Беше ченге, посветило се на професията.
Изстинах.
— Знаеш ли нещо повече? Чух, че бил прегазен.
— И аз чух същото по радиото, докато карах насам — рече Бил. — Починал е преди половин час. Това, което съвсем ме срази, е, че трима тъпаци са видели как колата го е прегазила и нито един от тях не е записал номера й, нито пък може да я опише. Някакъв скапан пияница. Томсън наистина беше овладял престъпността тук. Маклейн, заместникът му, е направо ненужен. Е, аз тръгвам. Доскоро, Лари. — И излезе.
Стоях вцепенен, зазяпан в пространството.
„Аз ще се погрижа за него.“
Първо Марш, а сега и Томсън. Двама мъртви мъже, за да постигне злото си отмъщение. Спомних си какво беше казала Гленда: „Той е сатана“. Освен това си спомних, че и двамата, и тя, и аз, бяхме еднакво под заплахата от жестока разправа.
След това иззвъня телефонът и от там нататък до края на деня бях непрекъснато зает с работа.
В 18:00 малката фабрика, която се намираше зад блока, където беше офисът, затвори за деня. Тъй като бях приключил с всичко на бюрото си, слязох долу и влязох в просторното помещение, където държахме инструментите за поправки, както и онези, с които изпробвахме новите машини. Тримата ми инженери точно си тръгваха. Франк Додж, главният инженер, ме погледна въпросително.
— Нещо извънредно ли, г-н Лукас? — попита. — Не бързам. Мога ли да помогна?
— Не, Франк. Искам да поработя над една идея. Тръгвай си.
Когато си заминаха, седнах зад масата. До полунощ работих над една джунджурийка, която щеше да отдели директния телефон на банката в Лос Анджелис от този на банката в Шарнвил. Щом свърших, знаех, че всичко, което оставаше да направя, е да свържа тази джунджурийка към телефона в офиса на Мансън и след това можех да отворя трите ключалки на трезора.
Взех джунджурийката със себе си и се прибрах в апартамента. Вече се бях съвзел след шока от смъртта на Томсън. Той беше опасен и аз имах чувството, че бе неприятелски настроен към мен. Заместник-шерифът Фред Маклейн щеше да заеме мястото му до следващите избори. Нямаше защо да се притеснявам от него. Беше едър, грубоват, дебел пияница и не го биваше за нищо друго, освен да ругае нарушителите на движението. Не би се справил с взлом на банка по-добре и от шестгодишно дете.
Червената ми лампичка обаче светеше. Сега вече знаех, че Клаус е абсолютно безмилостен и че нищо не би го спряло да съсипе Бранигън. Сигурен бях, че и мен ще убие, ако не успеех да вкарам хората му в трезора. Освен това бях уверен, че повече нямаше да продължава с изнудването. Бях го предупредил, че ако ме арестуват за убийството на Марш, ще проговоря, а на него му беше повече от ясно каква власт притежава Бранигън. Тъй като бях отклонил изнудването му да сътруднича, сега той щеше да спре със заплахите и щеше да убие Гленда и мен, ако не вкарах хората му.
Следващите два дни минаха бързо. Имах толкова много работа в офиса, че не ми остана време да мисля за Клаус, но нощем, когато бях сам, напрягах ума си и кроях планове, така че на третата сутрин разполагах с безпогрешно решение как да вкарам хората на Клаус в трезора и как да се измъкнат от него с плячката. Бях намислил също как да се погрижа за Гленда и за себе си.
През тези дни местният вестник непрестанно бълваше по повод смъртта на шерифа Томсън. Издателят твърдеше, че случилото се е безобразие, и питаше какво прави полицията по въпроса. Дори кметът се беше намесил. Във вестника се появи снимка на заместник-шерифа Маклейн с неговото пълно, подпухнало лице. Той обещаваше, че полицията в Шарнвил няма да спре с издирването, докато не открие пияния шофьор. Никой не можел да убие добър човек като шерифа Томсън и да се отърве безнаказано… Това бяха само думи, които не означаваха нищо.
На погребението на Томсън се стекоха повече от две хиляди души. Тук беше всеки издигнал се гражданин, включително Диксън и моя милост. Преживяване, което никога няма да забравя. Имаше дълга опашки от важни личности, които чакаха, за да стиснат ръката на г-жа Томсън и да й изкажат съболезнованията си. Аз не можех да направя това. Поръчах на Диксън да ни представлява и напуснах. Той ме изгледа особено, опита се да ме спре, но аз си тръгнах.
Същата вечер в 21:00 се позвъни на вратата ми. Очаквах го. Взех си куфарчето, отворих и видях Джо до асансьора. Заедно слязохме до долу и се качихме в шевролета. Сложих куфарчето си помежду ни.