— Разбрах ви — рекох.
Клаус се обърна към Хари.
— Раздвижи се, Хари: камионетката, униформите, оксиженът и кашоните. Искам операцията да започне следващата седмица в събота в 3:00 сутринта. Ще обсъдите всички необходими подробности с г-н Лукас утре вечер. Кога ще се срещнете с него?
Хари се почеса по брадата, като размисляше.
— Утре в девет вечерта в мотел „Златната роза“ на магистралата по пътя за Фриско. — Погледна ме. — Знаете ли къде се намира?
— Ще го открия.
— Питайте за шеста стая. — Хвърли ми хитра закачлива усмивка. — Там ме познават.
Той стана и напусна стаята.
— Доволен ли сте? — попитах Клаус.
— Ако Хари не срещне проблеми, ще ви платя, както се уговорихме. — Извади от едно чекмедже обемист плик. Отвори го и измъкна от него държавни облигации. — Двеста и петдесет хиляди долара, г-н Лукас. Огледайте ги. — Бутна облигациите към мен през бюрото. — Те трябва да ви бъдат стимул.
Взех облигациите. Всяка беше на стойност двайсет и пет хиляди долара. Бяха десет: изглеждаха така, сякаш бяха минали през много ръце. Върнах ги обратно и Клаус ги подреди.
— Тези облигации ще ви бъдат донесени в офиса следващата седмица, ако съм доволен и ако Хари сметне, че няма да има проблеми.
Взех си куфарчето и станах.
— Няма ли пари… няма и операция — заявих.
— Ако няма проблеми, ще си получите парите. След това, което ми казахте, не очаквам усложнения. Когато получите парите, внимавайте. Ако решите да жертвате живота на мадамата си и да изчезнете, все пак не го правете. От сега нататък ще бъдете под наблюдение. Аз имам организация: не са само трима души. Ако се опитате да духнете, няма да стигнете далеч, а краят ви ще бъде неприятен. — Тъмносивите очи пламнаха. — Ще ви отрежат ръцете, ще ви ослепят и ще ви изтръгнат езика. После ще ви оставят да умрете от кръвотечението. Така че недейте да опитвате никакви хитрости, г-н Лукас.
Тогава се убедих, че той е напълно луд.
— Разбрах — измърморих и като го оставих, излязох в преддверието.
Бени, който стоеше до входната врата, се усмихна подигравателно.
— Ще се видим, издайнико — подхвърли.
Отправих се към Джо, който седеше в шевито и свиреше на хармоника.
Когато влязох в колата, си помислих с благодарност, че Клаус не беше толкова умен, колкото твърдеше Джо. Бях поел риск. Нито Клаус, нито Хари, нито Джо имаха най-малка представа, че бях вградил миниатюрен касетофон в капака на куфарчето и че сега имах запис на всяка дума, която бяха казали.
Джо остана мълчалив, докато караше към магистралата. Хвърлих един поглед към слабо осветеното му от таблото потно черно лице. Той изглеждаше така, както се надявах, че ще изглежда: човек с товар на раменете, за който трябва да мисли. Когато влязохме в магистралата и се отправихме към Шарнвил, рекох:
— Шефът ти е доволен, Джо. Ще проникнем в банката в три часа събота сутринта.
Той изпуфка, тревогата се изписа още по-ясно на лицето му, но продължи да мълчи.
Не пророни нито дума по целия път до жилищния ми блок и когато наближихме, аз се обадих:
— Качи се горе да пийнем по едно питие, Джо, или може би имаш среща?
Той продължително ме изгледа. Виждах бялото на очите му.
— Каните ме да пийна с вас, г-н Лукас? — В гласа му личеше изненада.
— Виж, Джо, всички сме в кюпа. С малко късмет всички ще станем богати. — Наблегнах на думата късмет. — И престани с тези глупости, не ме наричай господин… наричай ме Лари.
Той спря пред блока.
— Хари никога не ме е канил да пием заедно — измънка.
— О-о, стига, Джо. — Излязох от колата. — Не се дръж като Чичо Том.
Махнах му да ме последва и пресякох тротоара. Докато отварях стъклената врата към фоайето, той се появи до мен. Качихме се с асансьора. Отключих входната врата и се отдръпнах, за да го пусна да мине. Той стоеше неловко, докато затварях и заключвах.
— Уиски и кола добре ли е? — попитах и се отправих към барчето.
— Да бе, човече. — Огледа стаята и избърса потта от лицето си с опакото на ръката. — Не мога да разбера. Защо искате да ме черпите питие?