— Един момент, г-н Лукас. — И се отправи към Бени. — Не съм те виждал досега наоколо, страннико — рече с коравия си глас на ченге. — Аз съм шерифът тук и обичам да проверявам непознатите лица. Кой си ти?
Бени се изправи бързо на крака. Бруталното му лице лъсна от пот.
— Само си почивам — отвърна. — Има ли нещо лошо в това?
— Тук ли живееш? — излая Маклейн. Той беше щастлив само когато крещеше на хората.
— Не… просто си почивам.
— В такъв случай, по дяволите, почивай някъде другаде. Как се казваш и откъде идваш?
— Том Шулц — отвърна Бени и отстъпи назад. — Имам един час до влака си.
— Хайде, Фред — повиках го. — Времето лети.
Маклейн изгрухтя, след което посочи на Бени вратата.
— Омитай се — изкомандва и докато Бени изчезваше в нощта, по лицето му играеше усмивка. После се върна при мен до асансьора.
— Приличаше ми на пънкар — рече, докато влизахме в кабината. — Мразя пънкарите.
В апартамента му приготвих уиски със сода и го настаних в един фотьойл.
— Извини ме за малко, Фред — казах. — Искам да се измия.
— Вървете и не се притеснявайте. — Той отпи от уискито и въздъхна. — Ето на това му се вика хубаво питие.
Оставих бутилката и сифона със содата на една масичка до него и отидох в спалнята. Сложих плика в куфарче, което преди това бях обвил с целофан. Отидох в кухнята, намерих голям лист кафява хартия и въже и превърнах куфарчето в пакет. Всичко това ми отне по-малко от петнайсет минути.
Като взех със себе си пакета, се върнах във всекидневната. Маклейн тихо мъркаше. Забелязах, че нивото на уискито в бутилката се беше понижило.
— Дяволски добро уиски, г-н Лукас.
Отидох до бюрото и надписах пакета за Бранигън: Национална калифорнийска банка, Лос Анджелис.
— Мога ли да те помоля за една услуга, Фред?
Той премигна със замъглен поглед.
— Разбира се. За вас… каквото и да е.
Сипа си още уиски в чашата, отпи, въздъхна и поклати одобрително глава.
— В този пакет има важни документи за г-н Бранигън — рекох, като се надявах, че все още не се беше прекалено напил и щеше да разбере какво му говоря. — Би ли заключил пакета в твоя сейф, Фред?
Зяпна ме.
— Сложете го в банката, г-н Лукас.
— Разбрахме се с г-н Бранигън, че ще ти предам пакета да го пазиш — обясних. — Той се съгласи с идеята. Г-н Бранигън мисли често за теб, Фред. Каза ми, че ако зависело от него, ти си щял да бъдеш следващият шериф, а ти знаеш, че г-н Бранигън има пръст в много неща.
Подпухналото лице на Маклейн светна в щастлива усмивка.
— Така ли каза? Г-н Бранигън?
— Точно така.
— Да, и е прав. — Надигна се от стола си. — За г-н Бранигън съм готов на всякаква услуга.
— Искам да пазиш този пакет в твоя сейф, Фред. Ако не ти се обадя до понеделник сутринта, искам да занесеш пакета лично на г-н Бранигън. В понеделник сутринта след десет часа. Не преди това. Сега ме чуй, Фред: този пакет е важен. Когато тръгнеш за Лос Анджелис, вземи със себе си и някое от твоите момчета. Господин Бранигън ще ти бъде благодарен, но не го давай на никого другиго, освен на г-н Бранигън.
Маклейн отново се вторачи в мен.
— Е, добре. Ще се погрижа за това. Значи в понеделник сутринта, а?
— Точно така. Когато този пакет стигне до г-н Бранигън, можеш да разчиташ, че ще станеш шериф на Шарнвил.
Той придърпа нагоре колана си с кобура, килна шапката „Стетсън“ назад и ми се усмихна приятелски.
— Считайте, че е свършено, г-н Лукас.
— Благодаря ти, Фред. Хайде да тръгваме. Ще те закарам обратно. Искам да видя този пакет заключен в сейфа ти.
— Разбира се.
Наведе се и си сипа още уиски в чашата, изпи го, измърка, усмихна се и след това с пакета под мишница тръгна с мен към асансьора.
В полицейското управление в мое присъствие заключи пакета в големия сейф.
— Добре, Фред. Ако не ти се обадя до десет часа в понеделник сутринта, занеси този пакет с придружител на г-н Бранигън.
— Дадено, г-н Лукас. Ще се погрижа за това. — Той избърса устните си с опакото на ръката. — Хубаво беше уискито.
Оставих го и се върнах в колата си.