Внезапно осъзнах недвусмислено, че той не беше дошъл, както ни каза, за да се присъедини към веселбата. Беше тук, за да вземе нещо от един от тези сейфове: нещо, което значеше много за него.
Сега Джо работеше още по-бързо. Той изряза петата ключалка за по-малко от три минути.
— Внимавай! — сопна му се Клаус.
Хари отвори кутията и изсумтя:
— Хартии. — Изрече го с отвращение.
Клаус го бутна настрана и извади разни документи. Прегледа ги набързо и ги захвърли на земята. Тогава със сигурност разбрах, че търси някакви важни книжа.
Шестата кутия съдържаше купчина пари и няколко документа. Докато Клаус ги преглеждаше, Хари и Бени слагаха парите в кашона, Джо режеше ключалката на седмата кутия, а аз натиснах бутона с всичка сила и се облегнах на стоманената врата.
Стана за част от секундата.
Вратите на трезора се затвориха, а стоманената врата се плъзна нагоре и аз се изтърколих в гаража.
За миг успях да зърна как Клаус, Хари, Джо и Бени се опулиха към затворените врати на трезора. Скочих на крака и пипнешком затърсих бутона от тази страна на стената. Намерих го и го натиснах, а докато вратата се затваряше, видях Клаус да насочва пистолета си към мен, но беше малко закъснял.
С барабанящо сърце измъкнах фенерчето си, включих го и хукнах към таблото с бушоните. Знаех точно кои кабел да срежа. С трепереща ръка вкарах клещите и срязах висящия кабел.
Дори и да откриеха бутона, който беше вътре в трезора, вратата вече нямаше да се вдигне. Бях ги вкарал в капан!
Стоях до полуотворената врата на гаража и предпазливо оглеждах страничната уличка, после хвърлих поглед към часовника си. Часът сега беше 4:30. Мислите ми бяха насочени към Гленда.
Най-лесното и бързо нещо, което можех да направя, беше да взема паркираното пред банката шеви, но се отказах. Забелязал бях Джо да прибира ключа от таблото. Колата беше паркирана на десетина метра от караулката. Можех все пак да я запаля, но щеше да ми отнеме време и щях да привлека вниманието на пазача.
Трябваше да се добера до апартамента си и да използвам собствената си кола. Плъзнах поглед надолу и нагоре по безлюдната права улица, след това затворих вратите на гаража и хукнах надолу, като се отдалечавах от главната, после завих наляво и затичах по друга улица, отново завих наляво и излязох на главната, но на стотина метра от входа на банката. Тогава намалих скоростта до бързо ходене. Шарнвил спеше.
Нужни ми бяха двайсет минути полуходене, полутичане, за да стигна до апартамента си. Докато се движех, мозъкът ми усилено работеше. Въпреки че страшно исках по-скоро да видя Гленда, трябваше да подсигуря нашето бягство. Имах нужда от дрехи. След всичко ми бяха останали само три хиляди долара, но те щяха да са достатъчни, за да стигнем и двамата до Канада. Убеден бях, че щом веднъж се озовяхме там, щях да измисля някакъв начин да спечеля още пари.
Когато влязох в апартамента си, спрях, за да го огледам.
Бях живял тук повече от четири години. Усетих болка, че го напускам. Докато стоях така, осъзнах, че сега съм беглец, който ще бъде преследван до края на дните си.
Влязох в спалнята, извадих голям куфар и напъхах вътре повечето от най-необходимите ми дрехи. После се върнах във всекидневната и прибрах различните инструменти, калкулатори и препоръките си. Без тях бях загубен.
Имах и малко ценни вещи. Взех златните копчета за ръкавели, един тежък златен пръстен, който ми бе подарил баща ми, и една сребърна табакера, която бях спечелил на турнир по голф. Готов бях за тръгване.
Спрях се, за да хвърля един последен поглед, след това изгасих лампата и с асансьора слязох до гаража. Набутах тежкия куфар в багажника на колата, запалих и подкарах към ранчото.
Когато на път за магистралата минавах по главната улица покрай банката, намалих.
Пазачът седеше в караулката и се прозяваше.
Запитах се какво ли правят четиримата мъже, които бях затворил в трезора. За тях нямаше никаква възможност да се измъкнат, преди Мансън да пристигне в понеделник.
Сигурно вече бяха обезумели. Трябваше да предупредя Мансън. Дори да се досетеше, че някой е пипал в трезора, отвореше ли вратите му, тези четиримата щяха да изскочат оттам, стреляйки. В това не се съмнявах. Реших, когато се озова отвъд границата в най-близкото канадско летище, да се обадя на Мансън и да го предупредя, така че банката да бъде обградена от въоръжени полицаи.