Сив крайслер бе спрял близо до мястото, където бях паркирал колата си, и от него излязоха двама души. Познах в тях мъжете, които щяха да се представят за охрана.
Когато ме съзряха, и двамата спряха на място. Махнах им и те се спогледаха. Бяха ме видели заедно с Хари и се надявах да си помислят, че и аз съм от екипа.
Докато идваха към мен, пристъпих напред, за да ги поздравя.
По-високият от двамата ме изгледа подозрително, в очакване.
— Наред ли е всичко? — попита.
С чувство на успокоение установих, че за тях аз бях човек на Клаус.
— Операцията няма да се състои — рекох, а пръстът ми лежеше върху спусъка на пистолета. — Шефът ми каза да се върна и да ви го съобщя. Можете да забравите за тази работа.
Мъжът погледна към партньора си.
— Имаш предвид, че няма да караме камионетката?
— Точно така. Операцията няма да се състои.
По-ниският от двамата попита нападателно:
— Ами с парите какво ще правим?
— Задръжте ги. Няма никакъв проблем.
За един доста продължителен момент те ме зяпаха. После се спогледаха и се ухилиха.
— Ето на това му се вика добри новини! Предай на шефа, че ако му потрябваме, когато и да е… ние сме налице. Окей?
— Ще му предам.
Наблюдавах ги, докато се връщаха към колата и как след това отпрашиха с нея.
През следващия час обикалях фермата. Не открих прясно разкопана земя. Смазан и съсипан се върнах във всекидневната. Часът сега беше 7:00.
Отпуснах се на един стол. За няколко минути се отдадох на мъката си. Гленда беше мъртва! Оплаквах я повече от половин час, като си припомнях онези прекрасни моменти, които бяхме прекарали заедно, а след това започнах да приемам непоправимото. Сега си зададох въпроса, какво щях да правя?
Бягството заедно с Гленда ми се струваше възбуждащо предизвикателство, но да избягам сам ми изглеждаше ужасна, обречена мисъл.
Насилих се да не мисля за Гленда и започнах да оглеждам собственото си положение. Клаус и тримата му помощници бяха хванати в капан в трезора. Нямаше спасение за тях, но и за мен вероятността да се измъкна беше малка. Щом полицията започнеше разследването, хората й щяха да разберат, че аз съм единственият възможен заподозрян, единственият човек, който би могъл да проникне в „Най-сигурната банка в света“.
Изведнъж всичко ми стана безразлично. Да бъда беглец, да бъда гонен ден и нощ, без Гленда, която да ме подкрепя, беше повече, отколкото бих могъл да понеса. Стигнах до решението, че трябва да говоря с Бранигън. Трябваше да му обясня всичко. Той беше единствената ми надежда, но не можех да чакам до вторник, когато вероятно щеше да се появи в банката. По някое време вечерта трябваше да предупредя Мансън, че в трезора има бандити, но преди това трябваше да говоря с Бранигън. Налагаше се да го открия, и то бързо.
Знаех домашния му телефонен номер. В припряността си бях забравил, че часът е само 7:50 и набрах номера. Доста дълго никой не отговаряше, но накрая сънен женски глас попита:
— Кой се обажда, за бога?
Бях срещал съпругата на Бранигън няколко пъти на разни коктейли: висока петдесетгодишна жена, уловила се като удавник за сламка за младостта, с боядисана в катраненочерно коса, мършава и смахната на тема здраве.
— Г-жа Бранигън, извинете ме. Обажда се Лари Лукас. Аз…
— Лари Лукас? — Гласът й се вдигна с една октава. — О, за бога! Не съм те виждала от месеци! Как си, Лари? Предполагам, в цветущо здраве? Господи! Как ми се иска и аз да можех да се похваля със същото. — Когато Мърл Бранигън започнеше да говори, невъзможно беше да я спреш. — Ти, проклетнико! Събуди ме! Сега нека ти кажа нещо, Лари. Не мога да се сетя откога не съм спала хубаво. Нали знаеш какво имам предвид? Дълбок, здрав сън. Болят ме коленете, а на Фаръл ще му се откъсне главата от хъркане, така че лежа си аз будна, часовете се точат, коленете не престават да ме болят и така е всяка проклета нощ. Какво ще кажеш, а? Говорих с д-р Шрудер, а той ме упреква, че ходя прекалено много. Как ти се струва това? Едва успявам да преместя единия си крак пред другия. А той ми говори за ходене! Та това е за мен само една шестбуквена думичка! — Тя се изкиска истерично. — Как мислиш, Лари? Фаръл твърди, че съм истеричка. Можеш ли да си представиш? Истеричка! Снощи пряко волята си, а трябва да ти кажа, Лари, че имам много силна воля, взех три от онези валиумчета — така ли ги наричаха? — както и да е, три хапчета за сън. И знаеш ли какво се случи? От тези дяволски хапчета всъщност не можах да мигна цялата нощ! Те не ми бяха от абсолютно никаква полза и знаеш ли какво направих? Болката беше непоносима, но при цялото си отчаяние аз се надигнах от леглото и излях мъката си пред Бога. Ти вярваш ли в Бог, Лари? Е, разбира се, че вярваш! Излях мъката си пред Бога, а след това се върнах в леглото и за първи път от месеци насам веднага заспах, но ето че ти, проклетнико, ме събуди.