Тъй като не казах нищо, той продължи:
— Поради глупост се захванах със секретарката си Ан, майката на Гленда. Ан беше хубаво момиче… скромно. Почина при раждането на Гленда. — Той въздъхна. — Озовах се с бебе на ръце — с дъщеричка. Знаех, че ако Мърл разбере, ще поиска развод и аз ще загубя финансовата й подкрепа. Исках дъщеря си. Мърл никога нямаше да ме дари с деца. Намерих едни добри хорица, които да се грижат за Гленда, и от време на време отивах да я видя. — Той отново изпусна дим. — Навярно няма да разбереш как се чувства един мъж, когато му се роди дъщеря, но няма значение. След време може и да го научиш. Виждах Гленда по веднъж месечно, докато растеше. Нищо не й липсваше. Осигурих й най-доброто образование. Дори я научих да играе голф. Доведох я тук, за да можем да се виждаме от време на време. Срещахме се на разни отдалечени игрища за голф и играехме. И тогава нещо се обърка. Може би тя се е чувствала донякъде самотна. Имаше периоди, в които бях толкова дяволски зает, че не се виждахме повече от три пъти в годината. Не знам какво точно стана, но нещо се обърка. В живота й се появи този мъж на име Хари Брет. Знаех, че рано или късно в живота й ще се появи някой мъж, но се надявах, който и да е той, да бъде по-добър от Брет. Когато имам възможност, идвам тук и прекарвам уикенда с нея както сега. Предупреждавам я и тя отпраща Брет. — Той бутна стола си назад и преметна масивните си крака един връз друг. — В момента обаче положението е променено, Лари. — Той ме погледна сериозно — спокойният президент зад съвещателната маса с пура между дебелите пръсти, обгърнат от дима на скъпата „Хавана“. — Напълно променено — продължи той. — Сега тя е влюбена в теб. Вече не иска Брет. Желае теб. — Наведе се, за да изтръска пепелта от пурата си в пепелника. — В момента, синко, положението е трудно, но съм сигурен, че ти и аз можем да го оправим. Това, което не трябва да забравяш, е, че моята дъщеря те обича, има нужда от теб и разчита на теб, за да помогнеш и на нея, и на мен.
За един продължителен момент останах мълчалив. Наблюдавах този огромен, внушителен мъж и почувствах отчаяно гадене, докато осъзнавах, че ме лъже. Фаръл Бранигън! Човекът, който с едно махване на ръката беше направил толкова много за мен. В мозъка ми се занизаха събитията от последните няколко седмици. Беше убит Марш. Беше убит Томсън. Беше започнало изнудването. Клаус, Бени, Джо и Хари Брет. Гленда, която ме умоляваше да им кажа как да проникнат в банката. Нейното нагласено затворничество. Дяволитата усмивка на тийнейджърката, когато говореше за Хари Брет, докато се люлееше на вратата.
Като запазих невъзмутимо изражение, попитах:
— Казвате, че Гленда разчита на мен, за да ви помогна. С какво бих могъл да ви помогна, г-н Бранигън? Защо ли ще му е на човек с вашето положение моята помощ?
Очите му се плъзнаха от мен към стената зад гърба ми и отново се върнаха към мен.
— Трябва ли да ти напомням, Лари, че ако не бях аз, ти все още щеше да си само техник? Благодарение на мен днес имаш процъфтяващ бизнес и на теб гледат като на един от важните граждани в Шарнвил… благодарение на мен.
Останах да гледам право в него, без да казвам нищо. След дълга пауза той продължи:
— Имам нужда от твоята помощ, Лари, така както ти навремето имаше нужда от моята. Тази работа се превърна в опасна каша. Ти и само ти можеш да я оправиш. И Гленда, и аз разчитаме на твоята помощ.
— Коя работа, г-н Бранигън?
Бащинската му усмивка застина. Той се потърка по брадичката, дръпна от пурата си и изпусна кълбо дим, което за момент закри лицето му.
— Лари, и двамата разчитаме на теб. Аз те издигнах от нищото. Не смяташ ли, че би могъл да ми върнеш с услуга за услугата?
— Отново ви питам, г-н Бранигън, коя е тази работа, която се е превърнала в опасна каша?
Върху масивното му лице изби лека червенина. Той се надигна в стола си. Вече не беше бащата, а непреклонният президент, опълчил се срещу съпротивата на директорите.