— Как сме с горивото?
— Това е най-малката ни тревога — отвърна Пит. — Онова, което в момента повече ни липсва, е време и оптимизъм.
— Спокойно мога да го призная — уморено махна с ръка Хънуел. — Оптимизмът ми се изчерпа още преди четвърт час.
Пит стисна ръката на Хънуел.
— Дръж се, докторе — бодро го подкани той. — Неуловимият ни айсберг може да се покаже при следващия завой.
— Ако стане така, значи е пренебрегнал всички описани океански течения.
— А червената боя? Тя може ли да се е измила във вчерашната буря?
— Не, за щастие. В боята е имало калциев хлорид, необходим за по-дълбоко проникване — петното се стопява след седмици, понякога дори месеци.
— Това ни оставя само една друга възможност.
— Знам за какво си мислиш — с равен глас каза Хънуел. — Но по-добре го зарежи. В последните тридесет години твърде често съм работил с бреговата охрана и никога не съм ги виждал да допускат грешки при определянето на зададен обект сред ледовете.
— Тогава милионтонен къс лед се е изпарил просто…
Пит не довърши изречението си донякъде защото хеликоптерът започваше да се отклонява от курса, донякъде защото беше зърнал нещо. Хънуел изведнъж се напрегна на седалката и притисна бинокъла до очите си.
— Видях го — извика той.
Пит не изчака указания, а спусна машината и я насочи в посоката, към която бе обърнат бинокълът на Хънуел.
Хънуел подаде бинокъла на Пит.
— Ето там погледни и ми кажи дали тези мои стари очи не виждат мираж?
Пит направи жонгльорски номер с бинокъла и уредите за управление на хеликоптера, като се опитваше да не позволи на вибрациите от двигателя да разфокусират гледката на айсберга.
— Различаваш ли червената боя? — нервно го попита Хънуел.
— Като кръгче с ягоди в средата на порция сладолед.
— Не разбирам — поклати глава Хънуел. — Тази ледена планина не би трябвало да е тук. По всички правила за морските течения би трябвало да плава поне на деветдесет мили в югоизточна посока.
Но той беше там, масивен леден къс, очертан срещу яркия хоризонт, оформен прекрасно от природата и комично нацапан с човешките химикали. Преди Пит да е оставил бинокъла, слънцето огря ледените кристали на грамадата и отрази яркостта им в очите му, като силата им нарасна от увеличителните стъкла. Временно заслепен, той набра височина и промени курса с няколко градуса, за да се махне от блясъка. Измина почти цяла минута, преди светкавиците зад очните му ябълки накрая да изчезнат.
Тогава Пит изведнъж забеляза смътна, почти неразличима сянка във водата. Не му достигна време да разгледа контура, защото хеликоптерът се плъзна над сините вълни, които останаха на не повече от петдесет метра под спирателните обувки. Айсбергът все още беше на седем мили от тях, когато той направи широка дъга на изток и се насочи към „Катауаба“.
— Какво, за бога, ти стана? — възмути се Хънуел.
Пит не обърна внимание на въпроса.
— Изглежда, че са ни дошли неканени гости.
— Глупости! Никъде не се вижда нито кораб, нито друга летателна машина.
— Те пристигат за събирането през мазето.
Хънуел вдигна вежди озадачено. После бавно се отпусна в седалката си.
— Подводница ли?
— Подводница.
— Съвсем вероятно е да е някоя от нашите.
— Съжалявам, докторе, но това е прекален оптимизъм.
— Тогава руснаците са ни били. — Устата на Хънуел се изкриви. — Господи, закъснели сме.
— Не още. — Пит насочи вертолета в нова заобикаляща дъга и отново към айсберга. — Бихме могли да стъпим върху леда след четири минути. А на подводницата ще й трябва поне половин час, за да го стигне. Ако имаме късмет, можем да установим онова, за което сме дошли, и да се махнем оттам, преди екипажът им да се е показал.
— Това ми се вижда доста рисковано. — В гласа на Хънуел се чувстваше колебание. — Когато руснаците ни видят да се мотаем по айсберга, те няма да слязат невъоръжени.
— Бих се учудил, ако е така. Всъщност капитанът на руската подводница има достатъчно оръжия, за да ни направи на пух и прах, когато си поиска. Но аз се обзалагам, че не би рискувал.
— Защо, какво може да загуби?
— Нищо. Но ще му останат последствията от един голям международен инцидент. Всеки капитан, който си заслужава рублите, няма да се усъмни, че поддържаме постоянен радиоконтакт с домашната си база, съобщаваме за местоположението на подводницата и сме готови да се разпищим при първия изстрел. Тази част от Атлантика си е наша територия и той много добре го знае. Прекалено далече е от Москва, за да започне да се перчи.