Със свободната си ръка Хънуел изтри потта от челото си.
— Не мога да обещая нищо.
— Пергелът ти у тебе ли е?
Хънуел за миг остана озадачен. После кимна.
— Във вътрешния ми джоб.
— Добре — измърмори Пит. — Сега се покачи по мен и се протегни в цял ръст. Когато стъпиш здраво на раменете ми, извади пергела и го забий силно в леда.
— Като клин! — изведнъж се сети Хънуел. — Това е много умно, майоре.
Хънуел започна да се издърпва нагоре по простряния Пит с пуфтене като на локомотив, който се изкачва по висока планина, но успя. После с дланите на Пит, здраво стегнати около глезените му, Хънуел извади стоманения пергел, който използваше обикновено за мерене на разстояния по картата, и го заби дълбоко в леда.
— Така добре ли е? — изсумтя Хънуел.
— Сега ще повторим същото — каза Пит. — Държиш ли се здраво?
— Само побързай — отвърна Хънуел. — Дланите ми са почти изтръпнали.
Внимателно, с едната си пета още забита в леда за всеки случай, Пит опита тежестта си върху краката на Хънуел. Пергелът държеше добре. С бързи и ловки като на котка движения Пит пропълзя покрай Хънуел, усети как дланите му напипват ръба, откъдето започваше склонът, и се измъкна на безопасно място. Не загуби и секунда. Почти веднага, както се стори на Хънуел, Пит запрати надолу найлоново въже от хеликоптера. След половин минута бледият и изтощен океанограф вече лежеше в краката на Пит.
Хънуел въздъхна дълбоко и се взря в облекченото лице на Пит.
— Знаеш ли какво ще направя, когато отново попаднем сред цивилизацията?
— Да — усмихна се Пит. — Ще ме заведеш на най-изискана вечеря в Рейкявик, ще ми купиш всичкото пиене, което мога да поема, и ще ме представиш на чувствена и закръглена исландска нимфоманка.
— Вечерята и пиенето ги имаш — това ти го дължа. Колкото до нимфоманката, не мога да ти обещая. Толкова много години изминаха от последните ми опити да спечеля сърцето на жена, че се опасявам дали ще ме бива.
Пит се засмя, потупа Хънуел по рамото и му помогна да се изправи.
— Не се притеснявай, стари приятелю. Момичетата са си моя грижа. — Спря рязко и възкликна: — Ръцете ти изглеждат като стъргани на точило!
Хънуел ги вдигна и безразлично огледа кървящите си пръсти.
— Не са толкова зле, колкото изглеждат. С малко антибиотик и маникюр ще станат като нови.
— Хайде — подкани го Пит. — В хеликоптера има аптечка. Ще те оправя.
След няколко минути, докато Пит слагаше последната превръзка, Хънуел попита:
— Откри ли някакви признаци за тунел, преди да се подхлъзна?
— Изпипано е много добре — отвърна Пит. — Всичко около входа е така добре загладено, че по нищо не се отличава от околния лед. Ако някой не беше издялал малка дръжка по невнимание, щях да мина право през него.
Лицето на Хънуел изведнъж потъмня.
— Този проклет айсберг — мрачно процеди той. — Като че ли е настроен срещу нас на лична основа.
Прегъна пръстите си и внимателно огледа осемте малки превръзки по върховете им. Очите му изглеждаха напрегнати, а лицето уморено.
Пит се отдалечи и вдигна ледена плоча с диаметър един метър и дебелина десет сантиметра. Откри се грубо издълбан тунел, през който с мъка можеше да пропълзи един човек. Той инстинктивно отдръпна глава — от отвора го лъхна силна парлива воня на горяла боя, плат, гориво и заваряван метал.
— Това доказва, че мога да възприемам миризми и през леден куб — намръщи се Пит.
— Да, взе си изпита по обоняние — съгласи се Хънуел. — Но се провали напълно с хипотезата си за термичния заряд. Там долу няма нищо, освен обгорял ненужен кораб. — Спря и изгледа Пит авторитетно над очилата си. — Можехме да си гърмим до другото лято, без да засегнем останките.
Пит сви рамене.
— Човек не може винаги да е прав. — Подаде резервното фенерче на Хънуел. — Аз ще се спусна пръв. Последвай ме след няколко минути.
Хънуел клекна край ръба на ледения тунел, когато Пит коленичи, за да влезе.
— След две. Ще ти дам две минути, не повече.
Тунелът, осветен от пречупени в ледените кристали отгоре слънчеви лъчи, се спускаше под ъгъл тридесет градуса и свършваше след шест метра пред почернелите, обгорени и огънати стоманени плоскости от корпуса. Вонята беше станала така силна, че на Пит с мъка му се удаде да си поеме дъх. Отдръпна се от дразнещата смрад и се довлече до друго парче обгорял метал, където откри, че тунелът прави завой, върви успоредно с корпуса още шест метра и свършва пред отворен люк, жестоко извъртян и разкривен. Можеше само да се чуди каква ли висока температура беше причинила това.