Пит пое полустопените парчета метал и ги постави под лъча на собственото си фенерче.
— Спомням си пръстените доста добре — добави Хънуел. — Обковът им беше красиво изработен ръчно и имаше инкрустация от осем различни полускъпоценни исландски камъка. Върху всеки от тях бе изваяно някакво подобие на нордическо божество.
— Звучи внушително, но и малко крещящо — измърмори Пит.
— За тебе, страничния човек, може би — отвърна тихо Хънуел. — Но ако го познаваше… — Не довърши мисълта си.
Пит изпитателно изгледа Хънуел.
— Ти винаги ли се привързваш толкова към студентите си?
— Той беше гений, авантюрист, учен, жива легенда, десетият най-богат мъж на света, преди да е навършил двадесет и пет години. Но също мил и внимателен човек, изцяло непокварен от славата и богатството си. Да, спокойно би могло да се твърди, че приятелството с Кристиян Фирие е било и привързаност.
Колко странно, помисли си Пит. Това беше първият път, в който ученият споменаваше името на Фирие, откакто бяха тръгнали от Вашингтон. И беше произнесено с почит, почти с благоговение, със същия тон, спомни си Пит, с който и адмирал Сандекър говореше за исландеца.
Но Пит не изпитваше никакво страхопочитание, когато застана пред жалките останки от човека, приживе властвал като една от най-могъщите фигури в международните финанси. Докато стоеше приведен, умът му просто отказа да свърже пепелта в нозете му с пълнокръвната личност, наричана от световните вестници апотеоз на модерния интелектуален богаташ. Навярно ако беше срещнал лично прочутия Кристиян Фирие, би изпитвал по-други чувства. А и това беше доста съмнително. Пит не беше човек, на когото лесно се взема умът. Свали дрехите на най-великия жив човек, веднъж бе казал баща му, и пред тебе ще остане само едно много притеснено, голо и беззащитно животно.
Пит подържа още миг извитите метални кръгчета и ги върна на Хънуел. Точно тогава съвсем слабо чу някакво движение на горната палуба. Замръзна и внимателно се заслуша. Но звукът бе изчезнал в чернотата отвън на горния люк. В тишината, която обгърна опустошеното помещение, имаше нещо зловещо — витаеше чувството, че някой наблюдава всяко тяхно движение, слуша всяка тяхна дума. Пит се стегна, за да може да се защити, но беше твърде късно. Мощен светлинен лъч от горния край на стълбата заигра из стаята и го заслепи със сиянието си.
— Мародерствате сред мъртъвците, господа! Боже мой, наистина вече вярвам, че вие двамата сте в състояние да направите почти всичко.
Лицето оставаше скрито зад снопа светлина, но гласът безспорно принадлежеше на капитан Коски.
IV
Без да прави резки движения и без да отговори, Пит застана в средата на обгорялото помещение. Стори му се, че стоеше там от десет години, докато в ума му се оформи обяснение за появата на Коски. Беше очаквал капитанът накрая да се появи на сцената, но не поне още три часа. Сега стана ясно, че вместо да изчака крайния срок за срещата им, Коски бе променил курса си и бе насочил „Катауаба“ с пълна пара в замислената от Хънуел посока сред пространството с ледени отломъци веднага щом хеликоптерът се е загубил от поглед.
Коски отмести светлинния лъч и от мрака изплува лицето на Доувър.
— Имаме да говорим за толкова много неща. Майор Пит, доктор Хънуел, моля ви.
На Пит му хрумна да отвърне с нещо духовито, но се отказа. Вместо това подкани:
— Хайде, раздвижи се, Коски! Ела ти! Доведи си и тромавия палячо, който ти е помощник, ако така ще си по-спокоен.
Измина почти пълна минута в сърдито мълчание, преди Коски да отвърне:
— Едва ли може да се каже, че сте в положение да ми поставяте прибързани разпореждания.
— Защо не? Ние с доктор Хънуел сме заложили прекалено много, като се ровим тук, докато вие си играете на любител детектив. — Пит знаеше, че думите му са нагли, но трябваше той да поеме инициативата.
— Няма нужда да се горещите, господин майор. Честното обяснение би свършило повече работа. Лъжете ме, откакто стъпихте на кораба. „Новгород“ наистина. И на най-зеления кадет от академията за брегова охрана не би му хрумнало да оприличи този стар боклук на руски шпионски траулер. Радарните антени, съвършената електронна апаратура, която описахте така авторитетно пред мен — това оборудване изпарило ли се е? Не вярвах на вас и на Хънуел от самото начало, но разказът ви беше убедителен, а и собственият ми щаб, колкото и загадъчно да е това, ви подкрепи. Вие ме използвахте, господин майор. Отнесохте се към екипажа и към кораба ми като към автобус или бензиностанция. Дали искам обяснение? Да, и не мисля, че това е кой знае какво. Само ми отговорете на един прост въпрос — какво, по дяволите, се е загубило?