Рязко повишавайки глас, Дърбин се нахвърли върху Джон.
— Чуваш ли се какво казваш? Недей да говориш така!
— Просто казвам…
В този момент звънна домашният телефон.
— Господи, какъв цирк — каза Чък. — Би ли го вдигнала, Лес?
Лесли, една от близначките, вдигна слушалката в кухнята.
— Момент, моля — каза тя — чичо Майк, за тебе е. Някакъв си Джеф Елиът от „Кроникъл“.
— Исусе! — възкликна Питър.
— Бих казал на тия палячовци да си обират крушите незабавно — каза Чък.
— Не съм говорил с никой от „Кроникъл“.
— Те биха могли да те разберат, татко — каза Джон. — Това все пак не е Мареняс.
— Няма какво да се разбира. Продължавам да ти го набивам в главата.
— Тогава им кажи това, което наистина се е случило, твоята версия — каза твърдо Джон.
— Аз пък не бих им казал — намеси се Питър. — Не им казвай нищо.
— Джон, един момент. Погледни ме — каза Майкъл. — Какво искаш да кажеш с това „ако е така“. Не ми харесва тонът ти, нито пък намекът ти. Нямам нищо общо със смъртта на майка ти.
— Само това приказваш. А какво ще кажеш за онова нещо, дето Мареняс е написала, че си се забил с някоя си от работата ти? Защо ще го пише, ако няма нищо?
— Джон — кресна Кейти. — Спри да говориш така. Веднага! Това е смешно! Не говори против баща си, не и днес!
— Точно днес трябва някой да каже нещо — кресна големият син на Дърбин, след което внезапно събори стола си, изруга по най-грубия възможен начин и излезе от стаята. Шумът от стъпките му показваше, че се качва по стълбите.
— Джон — извика Дърбин след него, — сине!
Но топуркането продължи, докато на горния етаж се затръшна някаква врата.
— Какъв му е проблемът? — попита Питър.
В отговор Дърбин само поклати глава, с ръце, разперени в умоляващ жест.
— Чичо Майк! — дочу се гласът на Лесли, пак от кухнята. — Той още чака.
— Нека си чака. Не, кажи му, че не мога да говоря с него. Не, чакай, аз сам ще му кажа.
— Не се връзвай, татко — каза Питър.
— Не се тревожи, няма.
Али, с насълзено, покрито с червени петна лице, се измъкна от прегръдките на леля си.
— Не искам повече това да става — проплака тя. — Искам мама да се върне! Искам си мама!
Езтли също беше станал рано в четвъртък сутринта.
Роу бе останал да се закача до късно със сервитьорката от „Момо“. В три през нощта, малко след като Езтли си тръгна, тя тъкмо приключваше смяната си и Роу я беше задържал на по две чашки Куерво24 които, по всичко изглеждаше, че няма да бъдат последните за вечерта.
Според Езтли всичко това бе хубаво и правилно. Когато икономът се върна у дома, цивилните ченгета отново бяха паркирали на улицата до имението Къртли. Макар че бяха загубили следата вчера, те по всяка вероятност щяха да продължат да слухтят наоколо. Колкото по-дълго Роу прекарваше извън къщи, толкова по-голяма мобилност щеше да има, поне докато го прихванат отново. А скоро младият Къртли най-вероятно щеше да има нужда от свобода на действието, за да може да извърши това, което беше необходимо…
За щастие те не го следваха през изминалите два дни и Езтли дори не разбра защо така са решили. Може би защото вчера беше отпрашил привидно сам и след това се завърна отново сам. Дали не мислеха, че Роу е все още заврян в къщата? Е, да си мислят каквото щат. Те не бяха по следите му и днес и това беше най-важното.
Утрото бе ясно и мразовито. Малко преди осем сутринта Езтли взе лилавото „БМВ“ кабрио на Роу и подкара по Хай стрийт. Не след дълго намери място за паркиране по диагонал срещу стъклената фасада на етажа, заеман от Центъра за подпомагане жертвите на изнасилвания. Слизайки от колата, той пресече улицата и повървя плътно покрай Центъра. Една тежка на вид градинска пейка от метал и дърво беше здраво закрепена с вериги и катинари пред вратата на сградата. Центърът трябваше да започне работа след още половин час, но вече се виждаха запалени светлини и се усещаше някакво движение вътре.
Стъклената фасада, помисли си той, предоставяше някои обещаващи възможности. Той би могъл да се върне някъде около полунощ и да надупчи с куршуми стъклата. Но Езтли не бе убеден, че това ще е недвусмисленото послание, което се опитваше да прати на Фаръл чрез приятелката му Сам. Някой може би таеше злоба спрямо политиката на Центъра или неговия персонал. Това не би бил сигнал, толкова ясен, колкото Клиф Къртли искаше.