Затваряйки телефона, Фаръл сякаш се бе преобразил в объркана и парализирана от ужас карикатура на самия себе си.
— Сега пък какво? — попита Аманда.
— Някаква гадина е убила моето куче — каза Фаръл на пресекулки. — Убили са хубавата ми Гертруда.
Глицки подкара от крематориума към Полк стрийт, където паркира и се нареди на опашка за Суон Ойстър Депоу. Час и половина по-късно той се върна към дневната светлина от най-затънтеното кьоше на бара, а стомахът му бе обезпокоително претъпкан. Бе нарушил всички закони на здравословното хранене, за които бе чувал поне малко. Бе погълнал две дузини сурови стриди, половин дузина миди сърца, половин самун традиционен хляб с неизброими бучки съвсем истинско масло. За капак на всичко това послужи един голям рак с майонеза, плувнал в още масло, този път разтопено, и първите му две бири — всъщност първите глътки алкохол, които поемаше от три години.
Като се върна в колата си, той позвъня на Трея в Лос Анджелис и двамата имаха кратък разговор, който нищо не реши. Тя все още нямало да се връща вкъщи; децата били добре. Ейб й каза с няколко думи за статията на Мареняс и тя отговори „Е, а ти какво очакваше?“. След още пет минути той й каза дочуване, добавяйки „обичам те“. На което тя отговори „Добре“.
Прегрявайки гумите на колата с бясното си изскачане от паркинга, той продължи да кара в потиснат гняв до имението на Роу. Наоколо нямаше и следа от двайсет и четири часово наблюдение. Но после Глицки съобрази, че проследяващият екип може би е последвал Роу нанякъде. Рискувайки Роу да се появи — без какъвто и да било план какво прави, ако това се случи — Глицки постоя в улицата срещу къщата около двайсет минути. Тръгна си, когато главата му натежа твърде много, за да продължава да стои.
Седнал в колата, прекара в дрямка около половин час и се събуди дезориентиран и с пресъхнала уста. Той запали колата, направи обратен завой и запрепуска из града с превишена скорост. Мрачната страна в неговата природа сякаш жадуваше да стане още някоя мизерия — някой патрул да го спре, да му състави акт или нещо от сорта.
Джеф Елиът, едър и брадат мъж, седеше на своята инвалидна количка в стъкленото си редакционно сепаре в сградата на „Кроникъл“ на долния етаж. И разбира се, щом чу, че Глицки е на пропуска, веднага разпореди да го пуснат. Щеше да го направи във всички случаи, тъй като двамата мъже се познаваха, главно като негласни съюзници, повече от двайсет години. Освен това днес Глицки бе в полезрението на медиите, така че ако искаше да отдели време за Джеф, журналистът също имаше време за него.
И лейтенантът бе вече тук, застанал на вратата, тежко дишащ през носа, с плътно стисната уста, а разрезът през устните му бе побелял. Лицето на Глицки, и без това страховито, имаше някакъв нов, още по-заплашителен израз, който Елиът не можеше да разбере. Всъщност, изражението му бе такова, че журналистът несъзнателно се дръпна назад, преди да се овладее и да си наложи една приветствена, може би обезоръжаваща, усмивка.
— Доктор Глицки — каза той — на какво дължа това удоволствие?
— Без запис, докато ти кажа, че може.
— Разбира се, добре — съгласи се Елиът.
— Аз искам да убия някого, Джеф. В прекия смисъл, искам да кажа. И, мисля си, ако не бях се махнал от улицата, наистина щях да го направя.
— Роу Къртли?
— Него за начало.
— Шийла?
— Да, нея също. Сигурно ще ме убедиш да не го правя?
— Че защо бих поискал да те разубеждавам? — Накрая Джеф изпусна една въздишка, която дълго задържаше и посочи стола вляво от вратата. — Искаш ли да седнеш?
Глицки кимна, сякаш убеждаваше самия себе си.
— Бих могъл — каза той. И седна с вдървено изправен гръб.
Джеф го погледа мълчаливо още няколко секунди.
— Лош ден в Блек Рок26, а?
— И още как — поклати глава Глицки.
— Ако искаш да ми кажеш твоята гледна точка, аз ще отпечатам всичко.
— Първо, за да си съвсем наясно — започна Глицки, — нямам още заподозрян за убийството на Джанис Дърбин, нито пък изключвам някого — нито съпруга й, нито Роу Къртли. Но да твърдиш, като Мареняс, че Роу няма сериозен мотив, е просто налудничаво. Той е видял Майкъл на съдебното заседание миналата седмица и го е разпознал. Широко известно е, че Дърбин беше старши заседател на процеса срещу Роу. Именно той е убедил неколцина колебаещи се заседатели да променят позицията си и да гласуват „виновен“. Така че тук е налице мотивът „отмъщение“ и който не вярва в това, залъгва себе си.
26
Заглавие на един от най-зловещите американски трилъри (1955 г., със Спенсър Трейси). — Б.пр.