Глицки не можеше да каже по памет кой е дежурният магистрат в събота следобед, но знаеше две други неща със сигурност. Първо, той можеше да се окаже Сам Барето, който не би подписал разрешително за арест при наличие на каквито и да е пролуки, а и беше достатъчно способен да намери такива. И второ, Роу Къртли трябваше да бъде вкаран в ареста още сега. Тези две точки вероятно влизаха в противоречие, а за Глицки втората не подлежеше на оспорване.
Затова, щом излезе от асансьора във фоайето, Ейб вече бе взел окончателно решение. Поради явната заплаха за семейството му, вярваше, че може да оправдае арест по преценка. Уес Фаръл вече му бе обещал, че при наличието на каквито и да е реални основания за задържане кабинетът на окръжния прокурор щеше да го подкрепи изцяло. Освен в полицейската работа, както и в повечето останали, беше винаги по-добре да искаш прошка постфактум, отколкото да молиш за позволение преди всяко свое действие.
Правилният курс беше ясен и Глицки нямаше да се поколебае да извърши необходимото.
Глицки знаеше, че Дженкинс е права да настоява друг да извърши ареста. Той просто бе твърде пристрастен към цялата работа. Лейтенантът също така си даваше сметка, че няма право да влиза в къщата на заподозрян без разрешително за арест, дори и за сериозно нарушение. Можеше, обаче, да изпрати една-две патрулни коли с полицаи, които да дебнат около имението и да арестуват Роу още щом си покаже носа навън. Не му отне много време да обясни ситуацията на офицерите от долния етаж, които му осигуриха една кола и двама сержанти. Малко преди да потеглят, към тях се присъедини втора кола от районното до Саутърн Стейшън, което се намираше в сградата на градския съд. Двата екипа трябваше да дежурят около дома на Къртли известно време, след което щяха да отстъпят мястото си на четири детектива от следствената служба.
Не след дълго три коли бяха паркирали в пресечката, която беше най-близо до имението. Най-отпред беше цивилният „Форд“ на Глицки; зад него бяха двете черно-бели патрулни коли с решетки между предната и задната седалка. Петимата полицаи слязоха и се събраха до оградата. Ситният дъждец се усили до степен, в която започваше да пречи на видимостта. Времето, обаче, сякаш не правеше впечатление на никой от мъжете.
Глицки веднага хареса вида на младите мъже — всичките бяха на под двайсет и пет, едри и добре сложени и не можеха да скрият ентусиазма си, че работят с началника на „Убийства“. Може би по-важно в случая беше, че всички бяха доста здрави и очевидно тренираха редовно. Най-едрият от тях, на чиято сержантска униформа се четеше името Дали, се бе облегнал на каменната ограда с ръце на гърдите. Неговият партньор Мънроу, строен и жилав чернокож мъж, пристъпваше от крак на крак привидно небрежно, но без съмнение готов да пристъпи към действие. Другите двама си приличаха толкова много с тях, че спокойно можеха да минат за техни братовчеди. Всичките четирима имаха пълен комплект на коланите си — пистолети, палки и белезници. Глицки бе в цивилни дрехи и носеше само личното си оръжие, скрито в кобур на гърдите под тъмнокафявото му яке от гортекс11.
— Ами ако не се покаже? — попита Дали.
Устните на Глицки се свиха в ъгълчетата в полуусмивка, която така и не стана пълна.
— Ще чакаме, докато се покаже. Той отива в ареста още тази вечер.
Четиримата патрулни полицаи се спогледаха, наелектризирани от мисълта, че скоро им предстои реално действие.
— О — добави Глицки. — Забравих да спомена още една подробност. Те имат нов иконом, доста едър господин, който има разрешително за носене на оръжие и може да се опита да ни попречи. Ако се намеси по какъвто и да било начин, прибираме и него в ареста. Не се церемонете — и двамата са опасни. Ясно ли е?
— Да, сър — отвърнаха младите полицаи почти в унисон.