Двайсет и осем годишна, общителна и оправна, свръхкомпетентна в работата си, неомъжена и, може би най-важно от всичко, изключително приятна за окото, Сатоу беше, според мнението на Дърбин, една от основните причини за успеха на малкото частно предприятие в тези трудни времена. Тази сутрин, както и всяка предишна, тя бе отворила офиса по разписание, без да чака началника си. Така беше направила и в понеделник сутрин по време на делото. Техният бизнес препращаше колети на UPS, FedEx и Parcel Dispatch; беше, освен това, и регистриран пощенски клон в района. В момента, в който Дърбин пристигна, вече се бяха оформили доста дълги опашки на всяко от седемте гишета.
Половин час по-късно сутрешният час пик отиваше към своя край. Стационарният телефон на Дърбин звънна в кабинета му. Той влезе, затвори вратата и вдигна на второто позвъняване. Едва беше казал „Здравейте“, когато разпозна гласа на единия от съседите си.
— Майк? Добре е, че най-накрая те открих! Трябва да дойдеш насам, и то веднага. Мисля, че има пожар у вас…
Скачайки в колата си, Дърбин се понесе по улиците с превишена скорост. Почти му се искаше да го спре някой полицай; не му се мислеше за това, което го чака. Той опита да набере Джанис, ала го посрещна само студеният глас от телефонната компания, казвайки му, че номерът е временно недостъпен. От няколко булеварда разстояние мерна първите валма пушек. Щом стигна кръстовището на „Юниън“ и „Броудуей“, видя, че над целия квартал се издигаха валма черен дим. Колоната пушек беше почти толкова висока, колкото „Сътроу Тауър“15. Това не беше просто случаен кухненски пожар…
Със свистене на гумите той най-накрая влетя в своята уличка, Ривера стрийт, и видя, че няма да може да се приближи на по-малко от сто метра, без да продължи пеша — улицата беше преградена от полицейски коли и жълти ленти. Пред сградата бяха спрели шест пожарни камиона. Четири маркуча бълваха огромни струи през счупените прозорци и въпреки това домът изглеждаше изцяло погълнат от пламъци.
Сестрата на Джанис, Кейти Новио, дойде при Дърбин, който тъкмо разговаряше с началника на пожарникарите. Скръстила ръце, сгушена в топлото си есенно яке, тя не правеше никакво усилие да скрие сълзите си.
— Не мога да понасям това повече — каза тя, подсмърчайки. — Очакването ме убива.
— Зная — отвърна Майкъл. — Мен също.
— Не мога да спра да се страхувам, че е останала вътре!
Дърбин я прегърна леко през раменете.
— Нямаме никаква причина да мислим, че е у дома.
— Майкъл, не е отишла на работа! — каза Кейти със смесица от страх и гняв в гласа. Веднага щом беше получила обаждането на Майкъл, тя беше дошла направо тук, но по пътя, не успявайки да се свърже с Джанис, беше спряла пред частния кабинет на сестра си, който се намираше срещу търговския център „Стоунстън“. Светлините в кабинета не светеха. За да се увери, Джанис беше удряла по вратата; беше викала, но без никакъв резултат.
— Зная. Каза ми вече. Но това все още не значи, че е вътре. Може да е отишла някъде по работа и да не ни е казала.
— И си е изключила телефона ли?
Дърбин сви рамене.
— Понякога го изключва. Понякога изобщо забравя да го вземе. И защо би била вътре? Няма никаква причина!
— Не знам. Не знам, изобщо не знам, Майкъл! — Очите на Кейти се стрелнаха към опустошената от огъня двуетажна постройка. Пожарът вече беше овладян, въпреки че два маркуча още бълваха вода вътре и от горния край на прозорците още излизаха кълба черен дим. — Боже, толкова ме е страх! — изхлипа Кейти. — Толкова ме е страх, че е в къщата!
Дърбин отново я притисна до себе си.
Чък долетя тичайки; беше паркирал в съседната улица, не намирайки удачно място заради кордона. Кейти прегърна съпруга си, който наведе глава до нейната и я целуна леко, сетне, движейки ръка по гърба й, той прошепна няколко окуражителни думи в ухото й.
След минута той погледна през рамо към Дърбин.
— Съжалявам, че ми отне толкова време. Проверих си съобщенията едва след сутрешната лекция — извини се той.
— Боже, Майкъл! Исусе Христе — каза той, поглеждайки към догарящото жилище, сетне замълча. — Къде е Джанис? — попита той най-накрая.
Кейти, обляна в сълзи, издаде нечленоразделен звук и скри лице в гърдите му.
— Не знаем още — отвърна Дърбин мрачно. — Ни вест, ни кост. Не си вдига телефона.