— Никой не те задължава да правиш нещо все още, Майк.
— Така е. Но поне трябва да бъда вкъщи при децата си. Поне добре, че са на училище, защото иначе щяха да ме подлудят. Не знам как понасят всичко… За бога, вече нищо на този свят не ми е ясно! Но да знаеш, не съм дошъл, за да плача на нечие рамо…
— Няма проблем, Майк — успокои го тя. — Винаги може да си поплачеш на моето. Няма нищо погрешно в това!
— Не, не е редно — отвърна той и я погали леко по коляното. — Но благодаря за предложението. — Той избута стола си на колелца малко по-назад от бюрото, след което смени темата: — Чух, че си говорила с инспектор Глицки в събота сутринта.
Тя кимна.
— Така е. Тогава дойде.
— А според него съм бил закъснял за работа в петък сутринта…
— Така ли? — учуди се Лиза.
— Той така твърди. Някой от хората, които работят тук, му го бил казал. От въпросите му личеше, че го смята за важно.
— Така ли? Че защо?
— Намекваше, че може би съм останал у дома по-дълго, за да се уверя, че огънят се е подпалил достатъчно добре.
Погледът на Лиза потъмня.
— Това е напълно откачено! Не може да си го мисли наистина?
— Все пак тогава закъснях, това не е ли вярно?
Тя се замисли за миг.
— Е, спомням си… В петък аз отворих офиса, но с изключение на това… — Тя сви рамене. — Наистина, какво от това?
— Не би трябвало нищо да последва — съгласи се Майкъл. — Все пак си спомних защо закъснях малко онази сутрин. В бензиностанцията се бях престроил зад един миниван, на който му трябваха поне сто литра бензин, след което трябваше да чакам на опашка, за да си взема касовата бележка. Хората пред мен се скараха с жената на гишето, защото била пропуснала да им даде бонус лотариен билет. Както и да е, това е ако решат да питат пак от полицията, иначе няма значение.
— Според мен не е чак толкова важно, Майкъл.
— Е, според мен за Глицки си беше важно… И, като си помисля, бих си спомнил онази глупост в бензиностанцията, но, за бога, след пожара всичко ми беше толкова мъгляво…
— Е, да — отвърна Лиза. — И на мен да ми се беше случило, да не дава господ…
— Така е. Разбираш защо съм забравил, нали? Просто исках да ти кажа.
— Не ми е направило впечатление закъснението ти, Майкъл. Наистина.
— Е, добре тогава. При всички случаи сигурно няма да се стигне до повторни потвърждения.
— Защо мислиш така?
— Защото вече съм почти сигурен кой го е направил.
17.
Роу Къртли и неговият адвокат Тристан Денарди седяха на бара в Тадич Грил. И двамата ядяха чопино19.
— Знам, че сигурно не трябва да ме питаш, и че може би е по-добре да не знаеш — започна Роу. — Сигурно и не искаш да знаеш. Но все пак държа да ти кажа — в онази сутрин не съм стъпвал където и да е в близост до дома на онази жена Нунйес. Не съм я убивал, въпреки че никак не се натъжавам от това, че е вън от картинката.
— Не е изцяло вън от картинката, Роу — възрази Денарди и потупа по-младия мъж по ръката дружески. Въпреки спектаклите, на които беше способен в съдебната зала, Денарди се държеше с клиентите си бащински и кротко, със съвсем малка нотка патрицианска резервираност. Гъстата му сребриста коса, гладкото лице с тен, който свидетелстваше за времето, прекарано в на леглата за изкуствен тен в някой скъп козметичен салон, красивият италиански костюм и копринената вратовръзка — всичко това допринасяше към външния вид, който можеше да излъчва както комфорт, така и властна безкомпромисност. — Не си мисли, че е отстранена, Роу — обясни Денарди, — винаги могат да прочетат стенограмите от показанията по миналото дело.
— Със сигурност. Но няма да бъде там, на място. Казваш, че ще четат показанията й от миналия път, нали така.
— Точно така. Няма как да се избегне.
— Колко убедително ще бъде това?
— Не особено. Това определено е плюс за нас. Въпреки това, признавам, че би ми допаднало повече, ако беше още жива и можехме да я убедим да не дава показания или дори да си промени показанията. Между другото, ако беше жива, нямаше да се съмняват, че си я убил.
Роу забарабани нетърпеливо по масата.
19
Люта супа от риба и плодове на морето, произхождаща от Сан Франциско и понякога смятана погрешно за италиански деликатес. — Б.пр.