Върнах се в стаята си, стъпих на стола пред бюрото, смъкнах куфара си — мек и не прекалено голям — и го натъпках с чисто бельо, чисти училищни униформи и ризи, върнати сгънати от пране. После поставих вътре картината, а върху нея — още един пласт дрехи.
Затворих ципа на куфара — нямаше ключалка, нали беше обикновен, платнен — и постоях съвсем неподвижно. После излязох в коридора. Чувах как в спалнята на майка ми се отварят и затварят чекмеджета. После чух кискане.
— Татко — обадих се на висок глас, — слизам долу да поговоря с Хосе.
Гласовете им замлъкнаха незабавно.
— Отивай — отвърна баща ми през затворената врата с неестествена сърдечност.
Върнах се, взех куфара и излязох с него от апартамента, оставяйки вратата открехната, за да мога да вляза отново. После слязох долу с асансьора, взирайки се в огледалото срещу себе си, опитвайки се да не си представям как Ксандра тършува из дрехите на майка ми в нейната спалня. Дали бе имал връзка с нея още преди да ни напусне? Дали изпитваше поне малко притеснение от това, че й позволяваше да рови като свиня из вещите на мама?
Вървях към входната врата, където Хосе стоеше на поста си, когато някой ме повика:
— Чакай малко!
Обърнах се и видях Голди, който излизаше забързано от стаята, където сортираха пощата.
— Тио, Господи, толкова съжалявам — каза той. За миг останахме така, загледани неуверено един в друг и после — с импулсивен жест, сякаш казваше „какво толкова, по дяволите“, толкова несръчно, че изглеждаше почти смешно, той протегна ръце и ме прегърна.
— Толкова съжалявам — повтори той, поклащайки глава. — Господи, какво нещастие.
Откакто се бе развел, Голди често поемаше нощни смени, а работеше и през празничните дни, стоеше до вратата, свалил ръкавиците си, с незапалена цигара в ръка, и се взираше в улицата. Майка ми често ме пращаше долу да му занеса кафе и сладкиши, когато той оставаше сам във фоайето, в компанията на осветената елха и електрическите светлини на седмосвещника и сортираше пощата сам, в пет часа в коледната утрин, и сега изражението му ми напомни за онези мъртви празнични утрини, за празния му поглед, пепелявобледото безизразно лице — в краткия миг, когато не се владееше, преди да ме забележи и да извади най-хубавата си усмивка, с която ми казваше „здрасти, малкия“.
— Толкова много мислех за теб и за майка ти — каза той, бършейки чело. — Ay bendito60. Не мога — изобщо не бих могъл да си представя какво преживяваш.
— Да — казах, извръщайки очи, — беше трудно… — което, кой знае защо, беше фразата, към която прибягвах винаги, когато хората проявяваха съчувствие към мен. Беше ми се налагало да го казвам толкова често, че думите вече излизаха от устата ми, звучейки заучено и малко фалшиво.
— Радвам се, че се отби — каза Голди. — Онази сутрин… аз бях на смяна, помниш ли? Тук, отпред.
— Разбира се, че помня — отвърнах, чудейки се на неговата настоятелност — като че ли се опасяваше, че може да не си спомня.
— О, Господи! — той прокара ръка по челото си, изглеждаше малко объркан, като че ли на него самия му се бе разминало на косъм. — Мисля си за това всеки Божи ден. Още виждам лицето й, знаеш ли, докато влизаше в онова такси. Помаха ми с ръка — беше толкова весела!
После се наведе и заговори с поверителен тон:
— А знаеш ли какво направих, когато разбрах, че е загинала? — каза го с такъв тон, сякаш споделяше голяма тайна. — Обадих се на бившата си жена — толкова бях разстроен — отдръпна се назад и ме загледа с повдигнати вежди, сякаш очакваше да не му повярвам. Сблъсъците на Голди с бившата му съпруга бяха епични.
— Искам да кажа, ние почти не си говорим — продължи той, — но на кого да кажа? Нали трябва да кажа на някого? Та тогава й се обадих и викам: „Роса, няма да повярваш. Загубихме една прекрасна дама от нашата сграда“.
Хосе — който ме беше забелязал — идваше откъм външната врата, за да се присъедини към разговора ни, с характерната си пружинираща походка.
— Госпожа Декър — каза той и поклати с обич глава, сякаш искаше да каже, че никога не е имало друга като нея. — Винаги поздравяваше, с такава мила усмивка. Съобразяваше се с нас, нали разбираш.